Избори с предизвестен край

Изборите с предизвестен край в България са повод за интерпретации в най-различен ключ. Ето по-популярните от тях:

За социалистите убедителната победа на Първанов е тържество на една мъдра и успокоена политика, те я виждат и като вот в полза на своето правителство.

За гласоподавателите вдясно от центъра преизбирането на досегашния държавен глава е резултат главно от боричканията между лидери в техния спектър. Мнозина огорчени дори смятат, че то ще доведе до смяна на тези лидери и се надяват на пречистващ ефект, които да консолидира десните.

Външните наблюдатели пък забелязват проевропейския курс на Георги Първанов и интерпретират победата му като вот срещу популистката и ултранационалистическа политика на Волен Сидеров и Атака.

Без да омаловажаваме всички тези политически интерпретации, резултатите от президентските избори могат да се анализират и от гледна точка на манталитета, културата, нравите, ако щете – на българския национален характер. Защото в лицето на Георги Първанов мнозинството от гласувалите наистина откриха по-адекватния от двамата кандидати, президента, който действително ги олицетворява. Георги Първанов е осъвремененият вариант на човека от народа. Той е провинциален (и в добрия, и в лошия смисъл на това определение), а тази негова провинциалност е идеалното отражение на целокупната българска провинциалност – и като привързаност към земята, селото, мегдана, към патриархалните взаимоотношения, и като позиция спрямо широкия и непознат свят, в крайна сметка спрямо Европейския съюз, където поизостанала и недомодернизирана България влиза с много страхове и опасения. Първанов не само жъне ракойки, участва в народни веселби, посещава върхове и събори – той прави всичко това автентично и хората не случайно го припознават като свой. Дори когато застава в смокинг до шведското кралско семейство, например, той не излъчва някаква космополитна арогантност, а по-скоро неудобство и стеснение – точно така се чувства и неговият избирател, озовал се внезапно в един свят без граници. Не е случаен и фактът, че между водещия по телевизия СКАТ и настоящия президент гласувалите в България масово предпочетоха Първанов. Защото Сидеров наистина успява да впрегне недоволството и гнева на много хора в своята каруца, но неговата агресивност, злобната му политическа гримаса и истеричните фалцетни тонове в стила на един добре познат диктатор не отразяват нрава и характера и повечето българи. В лицето на Сидеров част от избирателите виждат по-скоро едно целесъобразно плашило, което държи политическите елити в напрежение, но не и потенциален държавен глава, надарен с качествата да олицетворява и представлява хората в страната. Сидеров заложи на някои от отрицателните черти в така наречения български национален характер – подозрителност, завистливост, проклетия, склонност към мърморене и оплакване – и изгуби, защото никъде по света хората не се гордеят с отрицателните си черти.

В обобщение: българите не само избраха по-разумната политическа алтернатива и президента, който гарантира вътрешния мир, европейския избор и последователността на политиката. Те си избраха и държавен глава по свой образ и подобие, в когото могат да се оглеждат, без да се стряскат или срамуват. Друг е въпросът, че добрият президент носи морална и политическа отговорност не само за статуквото и автентичния национален образ. Той е длъжен да бъде винаги поне крачка пред избирателите си. Дано Георги Първанов направи тази крачка през втория си мандат.