Икономическата ножица в ЕС

В Германия се увеличава броят на бедните, в Чехия – на милионерите. В Унгария се гневят заради германските хайки срещу евтината работна ръка, в Германия пък ожалват “модерните роби” по строежите и кланниците. Французите протестират срещу несоциалната Европа, докато финландците мечтаят за по-малко болни възрастни хора и за по-ниска безработица. Неравенства – колкото искаш в Европа. Отделните страни се различават сероизно една от друга не само по икономически ръст, но и по проблемите си. Всеки пети словак има толкова нисък доход, че попада в групата на бедните, докато в Германия такава е съдбата едва на всеки десети. В Кипър хората достигат средна възраст 76 години, в Естония – 66. През 2002 година безработицата в Люксембург беше два процента, а в Словакия – десет пъти по-висока. Така бързо стигаме до въпроса, който никой в Брюксел не смее да изрече на глас: колко неравенство може да понесе ЕС? Берлинският социолог Йенс Албер смята, че днес различията вътре в Европа са много по-големи, отколкото вътре в САЩ. Статистиката потвърждава този извод: покупателната способност на човек в центъра на Лондон е десет пъти по-висока от тази на поляк в провинциалното Лубелские. А доколкото малко по-изток шанса си вече дебнат още по-евтините работници от Украйна и Беларус, тези два свята едва ли ще се сближат толкова бързо. Координатите на справедливостта, развити в твърде благоденстващата Европа, вече не съвпадат с действителността. Кой заслужава повече солидарност – евтиният поляк или безработният германец? Честна ли е настина конкуренцията, когато чехите с помощта на германския капитал произвежда по-евтино у дома си, отколкото германците в Германия? И защо тогава да е нечестно, когато същите тези чехи искат работят по-евтино и тук? На кого и по какви причини се полагат помощи от социалните каси? И кой трябва да пълни тези каси? Може ли да се изравнят неравенствата между 25 неравни държави с отворени граници? Повечето национални политици, а и гражданите на Европа са повече от скептични по въпроса. Те смятат, че Европа не носи отговорност за това.

По-нататък в статията авторите стигат до извода, че социалната политика все още се смята за национален приоритет, че солидарността функционира само в рамките на националните държави. Те припомнят различните инициативи на ЕС в тази област и продължават:

Красиви планове, чието осъществяване е Божа работа. Да, комисията може да приложи успешните си едновремешни рецепти и в Европа на 25-те: бавно обединяване, при което свободният вътрешен пазар оглажда неравенствата. Та нали тъкмо това сработи в някогашната бедняшка колиба Ирландия, където в началото на 90-те години доходите бяха 80 % от средното европейско равнище, а днес са 130 процента. Гръцката икономика също показва траен ръст от 4 на сто годишно. Тоест, днес политиката сякаш има само две възможности: да затвори отново вътрешните граници на общността, така че бедните да останат по домовете си, и да издигне високи препятствия пред кандидатсващите за членство България и Румъния, както предлагат някои германски християндемократи. Или пък да използва свободата и мощния потенциал на вътрешния пазар, а също така подвижността на трудовата сила и на капитала, за да се намалят отрицателните социални последствия. При втория вариант ЕС ще трябва масирано да преразпределя пари, и то по съвсем различен начин спрямо досегашния. Защото вече не ще може да си позволи да отделя почти половината си бюджет за селското стопанство. В такъв случай тъкмо Франция ще понесе чувствителни загуби. Вярно, регионалната политика ще се запази, но повечето пари вече ще разпределят между бедните като европейски социални помощи.