1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Иракската стратегия на Буш

1 април 2005

Гневът пречи на обективната оценка, смята американският публицист Робърт Б.Голдмън в статия, публикувана в последния брой на ФАЦ - по тази причина критиците на президента Буш не забелязват положителните последици от неговата стратегия в Ирак.

https://p.dw.com/p/Att6
Снимка: AP

В американските медии иракската тема междувременно е изтласкана на по-заден план. С малки изключения, като например обявеното от Италия постепенно изтегляне на контингента от 3000 войници, медиите се занимават главно с вътрешно-политически теми, между които дебатите за социалните застраховки. Почти няма дискусии за иракската политика на правителството на Буш. Три месеца след изборите в СЩ в Ирак също се проведоха избори, изненадващо за Америка и света. Отправяйки се към избирателните урни, иракските избиратели решаваха живота и бъдещето си. Президентът Буш и съветниците му видяха в тези избори потвърждение на политиката си на “смяна на режима” – смяна, която беше принципният аргумент за войната в Ирак, довела до свалянето на Садам и замислена като разчистване на пътя към демократично общество в Ирак.

От тази гледна точка безуспешното търсене на оръжия за масово поразяване беше компроментация, която силно навреди на авторитета на СЩ, но не промени стратегическата цел на Буш. Вашингтон желаеше убедителни избори заради “заразителния ефект” върху други авторитарни страни в Близкия изток и с надежда, че и в тях ще се стигне до нова фаза на развитие. Рядко тази стратегия по отношение на Ирак се свързва с нови развития в Близкия Изток. Свикването на демократични избори в Египет, на общински избори в Саудитска Арабия и началото на изтеглянето на сирийски части от Ливан като че ли потвърждават прогнозираната верижна реакция. Впечатляващи бяха антисирийските масови демонстрации в Бейрут, които последваха убийството на бившия ливански министър-председател Рафик Харири и при които бяха издигнати искания за демократични промени и край на сирийската интервенция.

Щеше ли да стане всичко това, ако Садам Хюсеин не беше свален и ако в Иран не се бяха провели свободни избори? “Не”, отговарят републиканските политици и публицисти. Те разглеждат това развитие като успех на политиката на Буш. За демократичната опозиция в СЩ отговорът на този въпрос е труден. Левите либерали не оспорват, че в Близкия Изток са в ход важни и може би дори решаващи процеси, но те се съмняват, че този успех се дължи на политиката на Буш.

Въпреки съмненията и опасенията – проблемът е в личността на Джордж Буш. Още по време на изборната кампания за демократите и редица големи медии той представляваше не само противник, а и опасност за Америка и света. В Европа това отношение беше особено широко разпространено. След като на втория тур Буш спечели явно предимство, недоволството в лагера на левите се задълбочи. Но гневът на левите либерали им пречи обективно да оценят политическите събития. Имат ли изборите в Ирак неоспоримо влиянието върху демократичните кръгове в мюсюлманските страни? Ако имат, как Западът би могъл да повлияе положително на това развитие? До каква степен реформаторските течения в региона могат да повлияят върху демократичните преобразования в Палестина? Може ли независим Ливан, заедно с Йордания да окуражи преговорите с Шарон и Абас? Ще сложи ли Сирия край на доброволната си изолация, като се реши да седне на масата за преговори с Израел и престане да оказва подкрепа на терористи?

Това са някои от най-важните въпроси в Близкия Изток. Ясно е, че американската външна политика до голяма степен повлия на отговорите им. А тъй като Буш има още три години на президентския пост, също тъй ясно е, че емоциите, които предизвиква, трябва да останат на заден план. Това важи както за американската опозиция, така и за приятелите на Америка в Европа.