Италиански фрагменти

Първа ги забелязва жена ми. Двама млади мъже, красиви, елегантни, които носят своята красота и елегантност така леко и естествено, както умеят само те: “Италианци”, сбутва ме жена ми. Опашката, на която сме се наредили пред едно от гишетата за излитане на кьолнското летище, върви мудно и ние убиваме времето, оглеждайки спътниците си. Двамата италианци за разлика от повечето заминаващи не се оглеждат. Те разговарят оживено, но тихо и сериозно, като от време на време прехвърлят от ръка в ръка своите скъпи бизнес-куфарчета. След малко преминаваме граничните проверки и влизаме в огромната остъклена чакалня на летището. Отбивам се в тоалетната и първото, което виждам при излизането си, отново са двамата италианци. Но сега те са неузнаваеми. Саката и куфарчетата са захвърлени върху една от близките седалки, вратовръзките разхлабени и нашите двама приятели в пълен захлас играят на джаги - две деца, които със зачервени от възбуда лица блъскат лостовете и следят с шумни възклицания движението на топчето, безразлични към любопитно-насмешливите погледи на многобройните пътници. Заминаваме за Флоренция.

*

Познавам добре града на Арно и маршрута, който ме отвежда на южния бряг на реката за моето станало вече ритуално посещение в “Санта Феличита”. Малцина са туристите, които влизат в тази черква, притисната от сградите на едно площадче между моста Понте Векио и Палацо Пити. Още по-малко са онези, които знаят, че тук ги очаква един от шедьоврите на този град-шедьовър. Вдясно от входа в ъгъла на черковното помещение (празно както обикновено) се намира малък параклис, изграден през 1418 от Брунелески. Пускам монета в апаратчето и светлината залива фреските върху тавана и стените, а сред тях едно платно, стъписващо с контраста между ярките, ведри цветове и кръглите, празни като черни дупки очи на изобразените. Окончателният провал на усилията на флорентинци да се избавят от режима на Медичите и травмата от нашествието на чуждестранните армии в Италия са историческият фон, на който през 1525-28 Якопо Каручи, наречен Понтормо, създава своята картина “Сваляне от кръста или погребението на Христос”. Екстравагантна драма на безпокойството и несигурността в розово и синьо. В “Санта Феличита” маниеристът Понтормо рисува края на Ренесанса такъв, какъвто го знаем от учебниците и какъвто може да бъде видян в другите, прочутите черкви на Флоренция.

*

В едно слънчево неделно утро съм се облегнал на широкия каменен парапет на един от мостовете над Арно и се любувам на реката, на околните хълмове, на времето, на всичко. Che bello!, чувам зад гърба си и като се обръщам виждам едно малко момченце, което също се наслаждава на гледката. Майка му, държаща го за ръка, се съгласява, че е красиво и двамата продължават разходката си. В неделя Флоренция изглежда по-безлика. Знам вече защо: за уикенда местните хора по традиция напускат града и там остават само туристите – американци, японци, все повече руснаци и китайци и разбира се германците с грозните си и удобни сандали, предизвикващи гримаса на отвращение у италианците; представям си, че с нещо подобно трябва да са били обути навремето и германите, предизвиквайки аналогичен естетически шок сред високомерните римляни. (Нека не бъда разбран погрешно: с изключение на сандалите Германия и всичко германско са за италианците стандарт за надеждност и добре свършена работа). Италианците са разглезени от тази обезсилваща красота – на хора, природа и изкуство, на език, дори на история. За тях красотата е начин на живот и мислене, върховен критерий и морална категория отвъд социално положение и житейски превратности. Спомням си един документален филм на италианската телевизия за въоръжената съпротива срещу нацистите във Флоренция и специално кадрите, показващи престрелка по една от централните улици на града: германските войници са с униформи и каски, италианските партизани – с костюм, вратовръзка и мека шапка на главата. Невероятна гледка, подсилена несъмнено от утайката на родния партизански фолклор, засъхнала в паметта ми. Този вроден, почти патологичен и на моменти комичен естетизъм е спойката между Милано и Палермо много повече, отколкото език, култура или национална идентичност. Макар и далеч от наивността на Стендал, който бил така потресен от видяното във флорентинската черква "Санта Кроче", че изпаднал в краткотрайно умопомрачение, чужденецът днес също се оказва завладян от тази атмосфера, защото накъдето и да се обърне, сетивата улавят нещо, което го кара да трепне и да възкликне: Che bello! Също и в Неапол, тъкмо в Неапол, днешната италианска клоака, родила 'O sole mio. Прекалено много красота. Тя разваля този народ.

*

Италия е в криза. Извън Неапол това не се забелязва нито на пръв, нито на втори поглед. А в детайлите. В приземната зала на Палацо Даванцати чакам да отворят за посетители тази великолепно запазена средновековна флорентинска къща. Явно съм подранил, защото съм сам - освен охраната, млада жена, която седи на стола си, забила поглед в една книга. Съдейки по дебелия том предполагам, че чете “Годениците” на Мандзони, класическия роман на модерната италианска литература. Оказва се “Война и мир”. Жената е чела също “Ана Каренина” (която й харесва повече), познава и разказите на Толстой. Казва ми, че е завършила история на киното и е доволна, че има работа. Вярвам й. Италианската криза, за която напоследък се говори толкова много в и извън страната, не е нито от днес, нито от вчера. Малцина в чужбина знаят, че заради проблема с отпадъците в Неапол е въведено извънредно положение - през 1994. Новото днес е болезненото усещане, че така повече не може. Завръщането на власт на Берлускони е симптом на тази болка.

*

“Това не е редакционна статия, а химн, възпяващ нашия господ Силвио Берлускони. Наричам го така, понеже е единствен и неповторим. Чувствам се като Вергилий, възпял навремето император Август и Рим. . . Това е кантата, похвално слово, в което няма и помен от ирония или полемика срещу когото и да било. Не си спомням толкова щастлив момент за едно правителство на нашата страна. Всички обичат всички, но преди всичко Него, Берлускони. . . Исках да го видя, за да разбера как изглежда един човек на върха на славата си, както е сторил Хегел, когато излязъл на улицата, за да види Наполеон и го определил като Световния дух на кон. Ако продължаваш така, Cavaliere, ще свършиш в Куиринале, а сетне в Пантеона.” (“Чест и слава на Берлускони Велики” от Марчело Венециани, в. “Либеро”). Авторът на статията мисли това, което казва - или напротив. Трудно е да се каже, дори след като човек е прочел целия текст. Едно е сигурно: който иска да разбере днешна Италия, той трябва да се опита да разбере феномена Берлускони. Конфликтът на интереси между империята на милиардера и властта на премиера Берлускони, единственият разумен аргумент, с който в чужбина мотивират иначе необяснимата си враждебност към законно избрания правителствен ръководител на една демократична страна, не е тайна и за италианците. Защо тогава те продължават така упорито да го преизбират, защо дори опозицията третира Берлускони като политик, а не като парий? Защото този суетен комедиант, бизнес гений и политически виртуоз е един от тях, а те са като него или биха искали да бъдат като него. Италия е родината на commedia dell'arte, тук театърът се живее и разбира от всички, също като красотата. Берлускони е най-истинският италианец, управлявал досега обединена Италия – след комедианта Мусолини, разбира се. Чудно ли е тогава, че в лицето на Бепе Грило извънпарламентарната опозиция също се оглавява от един (професионален) комедиант. “Берлускони е аномалия, която функционира”, ми подшушна в ухото един пенсиониран банков директор и активен социалист. Берлускони е Италия, която те хвърля в екстаз, а после в гняв в течение на двайсет минути и в радиус от двеста метра. Италия е аномалия, която функционира. Човек трябва да обича тази страна, за да не я намрази. Аз обичам Италия.

*

“През модерната епоха единствено италианците и французите умеят да гледат на жената и да говорят за нея така, както тя заслужава.” Вярно е: италианецът обожава жената, своята собствена и всички останали. Но колумбийският философ Гомес Давила е имал предвид само галантността на италианския мъж, не и порочната му склонност към вулгарност и сексизъм; което впрочем не се забелязва или не извиква възмущение и сред повечето италианки. Гледам предаване за футбол по телевизията. Четирима мъже с академичен вид, в компанията на едно разголено и безсмислено усмихващо се момиче (задължителен атрибут на всяко спортно и развлекателно предаване по италианските канали), слушат компетентните обяснения на своя колежка от Торино. Първото, което казва най-възрастният от четиримата след края на прякото включване, е, че колежката им била понапълняла, което не й стояло лошо. Особено на бюста й, допълва друг. Следват още няколко подмятания, гарнирани с многозначителни усмивки, след което разговорът в студиото се завръща към темата си.

*

Футболът е лудостта на италианците, която би могла да бъде циментът на тази изкуствено съчленена държава, ако Италия можеше, щом не всяка, то поне на всеки четири години да става световен шампион. Тъй като това е невъзможно, националният сентимент е способен само в изключителни случаи да се мери със силата на регионализма. Четвъртото място в класирането, което изпрати “Фиорентина” в европейските турнири, бе отпразнувано във Флоренция с такъв оглушителен спектакъл, с какъвто в останалия свят честват единствено шампионите. За италианците футболът е едно полуреално пространство, в което те изживяват своя агонален инстинкт, своя формиран от историята индивидуализъм, своите фантазии, но също и своя campanilismo – онова деформирано проявление на местен, градски, квартален и личностен шовинизъм (от моята камбанария по-висока няма), чийто паметник са средновековните кули-небостъргачи, издигащи се в много италиански градове. От кампанилизма има само една крачка до егоизма и безотговорността, с които човек се сблъсква така често в "страната, там де лимоните цъфтят".

*

В много отношения Италия е една предмодерна и консервативна страна. Тук все още са живи занаятите (и човек проумява чисто декоративния смисъл на понятието “художествени занаяти”), ценят се и предизвикват завист титлите (въпреки че аристократическите бяха официално премахнати с установяването на републиката), все още не е деконструиран здравият смисъл (което означава, че израз от рода на “тя е от добро семейство” не се нуждае от по-нататъшни обяснения, за да бъде разбран), социалните отношения са силно персонализирани, а политическото пространство е като салон, в който почти всички са на “ти” и остроумието и добрите маниери се радват на надпартийно одобрение (комунистическият лидер Фаусто Бертиноти, например, е persona grata в аристократичните салони на Рим; питам се дали в този контекст трябва да се тълкува необяснимият за мен факт, че медиите и политическите елити, с малки изключения, подминаха историческото постижение на Валтер Велтрони – отстраняването на комунистическите сили от парламента, а по такъв начин от главната сцена на политическия театър). Както всяко обобщение и това, разбира се, трябва да се приема cum grano salis. Още повече, че Италия се състои от две страни: Севера и Юга. Този дуализъм е основният факт, обуславящ настоящето и бъдещето на италианската република, а неговото осъзнаване е другият аспект на актуалната криза, проявил се в изборния успех на Северната лига. Тази констелация от своя страна е отражение на политическото обезличаване на Mezzogiorno, италианския Юг.

*

“Защо се стигна дотук? Обратът настъпи между края на 80-те и началото на 90-те години, когато в очите на италианците представата за Юга престана да се свързва с вековната мизерия и започна да се отъждествява с организираната престъпност. Общественото мнение се убеди, че тук не става дума за пари, а за нещо друго и държавата отби реката от пари, която се изливаше дотогава в Юга. . . Това беше началото на края и на политическата роля на Медзоджорно на национално равнище. Ръководните класи на Юга трябваше да разберат, че с края на ‘южния въпрос’ единственият им шанс да продължат да играят някаква национална роля беше в повеждането на безкомпромисна битка за реда и закона. Това се оказа обаче непосилна задача за тях. . . Не случайно по същото време се видя, че в амбициите си да играе хегемониална роля Северът е способен да се сдобие със съответните политически инструменти. Северната лига и Форца Италия бяха тези инструменти. . . Днешен Неапол, затънал в отпадъци, политически обезглавен, интелектуално занемял и ловно поле на камората, е символът на този отсъстващ Юг, далечен вече крайник на една далечна Италия.” (“Защо Югът е без глас” от Ернесто Гали дела Лоджа, в. “Кориере дела Сера”). Анализът на известния историк предизвика дискусия, но централната му теза остана неопровергана. Дали Италия наистина (както твърдят легистите) не умира от това, че се опитва да просъществува като нация? Засега въпрос без отговор.