Италия - цената на разрива

Настойчивостта, с която се говори за необходимостта от диалог между правителство и опозиция, е просто още един признак за проблематичното състояние на италианската демокрация. В солидните демократични системи опозиция и мнозинство не са длъжни да поддържат диалог. Напротив, от опозицията се очаква да атакува правителството, да критикува неговите програми, а когато са налице общи цели, да покаже, че те могат да бъдат постигнати с други средства. Онова, от което има истинска нужда при демокрацията, не е диалог, а нещо друго и то обезателно: необходимо е мнозинството и опозицията да признаят взаимно своята легитимност и никой от двамата лидери да не отрича правото на другия да представлява политически и морално онази част от нацията, която му е гласувала доверие.

През последните 15 години в Италия се получи обратното. Левицата смяташе Берлускони за

лоша шега на националната история

за рецидивист в очакване на нова присъда, дори за лек вариант на фашизма. Берлускони си го връщаше на левите, наричайки ги презрително "комунисти". Напоследък се появиха признаци за възможна промяна в климата. След като се освободиха от някои от по-натрапчивите си съюзници и след като се възползваха добре от един лош избирателен закон, Берлускони и Велтрони изглеждаха готови да се отнасят един към друг просто като противници, разделени от съответните си амбиции, но обединени от принадлежността си към една и съща политическа система. Не очаквах, че ще започнат "диалог".

Надявах се обаче, че са проумели необходимостта да поемат съвместно по един път, по който никое мнозинство не може да тръгне само: пътя, водещ към реформи на институциите и към нов избирателен закон. Но ето, че само след няколко седмици

климатът отново се влоши

Известни са причините за това. Берлускони все още не е излязъл от тунела на своите съдебни перипетии и смята, че е напълно в реда на нещата да използва властта си, за да си осигури имунитет. Някои продължават да си мислят, че е възможно съдебно решение за италианските проблеми.

Велтрони пък е заобиколен от хора, които искат да го принудят да си плати за изборното поражение. С една дума, Берлускони е силен и смята, че не му трябва никой, докато Велтрони, тъй като е слаб, рискува да не може да се отърве от мнозина, които се опитват да го върнат назад към стратегията на един антиберлусконовски алианс, пилотиран от максималистичната левица, чийто любим политически инсутрумент са демонстрациите.

Това е един познат до болка спектакъл, който по-голямата част от страната няма никакво желание да види отново. Питам се дали политиците от двата лагера си дават сметка за ефекта от тази "студена гражданска война" върху обществото. Италианците явно могат да бъдат убедени от едната или от другата страна, но след като са гласували за десницата или за левицата те изпитват и към двете еднакви чувства на недоверие и презрение. Демокрация, в която избирателите ненавиждат избраните: точно такава опасност съществува днес в Италия.