Каква е равносметката от конференцията по сигурността в Багдад?

Иракската конференция беше първа стъпка във вярната посока. Това никой не оспорва. Само че какво означава “вярната посока” и главно каква е целта? От гледна точка на СЩ и Ирак целта е преди всичко да се сложи край на чуждата намеса, от гледна точка на Сирия и главно на Иран – да се сложи край на окупацията, а от гледна точка на съседните и не така пряко засегнати страни – стабилизирането на Ирак.

Дори и така диференцирани, между различните интереси обаче явно няма принципно противорочие. И това именно беше положителната изходна ситуация на конференцията, в която участваха представители на 16 страни – най-голямата среща от този род в Багдад от свалянето на Садам Хюсеин насам. Всички искат да се сложи край на кръвопролитията край Ефрат и Тигър, всички искат нормализиране на положението в Ирак и всички искат изтегляне на американските части.

Всички. И СЩ, които в Багдад се озоваха сред непривични събеседници, тъй като в срещата участваха също Иран и Сирия. Тонът беше наглед “делови и коректен”, макар предишното отношение на СЩ към двете страни да си остава непроменено. Например, когато става дума за споровете около ядрената програма на Иран и развитието в Ливан.

Въпреки че първият рунд в Багдад не доведе до осезаеми резултати – предвиждат се по-натътшни срещи на различни работни групи, - конференцията беше настойчив сигнал, че ако изобщо се постигне успех, до него водят не подрънкването на оръжие и санкциите водят, а единствено преките разговори. Изтъркана истина е, че трябва да бъде сключен мир не между приятели, а между врагове. И това се отнася в преносен смисъл също така до усилията за решаване на конфликта в Ирак.

Ако всички страни осъзнаят, че въпреки всички досегашни различия помежду си в крайна сметка имат обща цел, те могат да разговарят помежду си и да се споразумеят за известно сътрудничество. Така, както беше скоро след свалянето на Садам Хюсеин, когато американците и иранците участваха в международната конференция на донорите в Мадрид и обещаха помощи за Ирак.

След това обаче умряха оптимизмът и надеждата, че Ирак бързо ще се развие като демократична и свободна държава. Толкова по-голяма е отговорността на всички да се възползват от всяка възможност да спрат сегашното развитие на нещата в страната. Срещата в Багдад беше първият резултат от осъзнаването на това. Не беше постигнат обрат, но поне в края на тунела проблясна известна светлина.