Какво да е бъдещото поведение спрямо Иран?

От това, че Иран успешно е обогатил уран за целите на своя енергодобив, все още не означава, че страната вече е атомна сила, защото тя все още не разполага с атомни оръжия. Засега.

Технологичният пробив и неговото твърде ефектно оповестяване стават точно един ден, преди в Техеран да пристигне шефът на международната агенция за атомна енергия Мохамед ел Барадей и точно две седмици преди да изтече срока на ултиматума, поставен от Съвета за Сигурност на ООН. В този контекст, поведението на Иран представлява целенасочен афронт срещу всички, които се опитват да убедят страната да промени своето поведение.

Като страна, която е подписала договора за неразпространение на атомното оръжие, Иран има право да обогатява уран за мирни цели. В крайна сметка, всички обвинения, които се чуват от Вашингтон, Ерусалим, а междувременно и от Брюксел почиват на дълбоко недоверие, но не и на доказани факти . С право или не: Иран се чувства поставен под международен натиск и опекунство. И той има намерение да докаже на самия себе си и на света, че е достатъчно силен, за да се противопостави на този натиск.

При това никой не беше подлагал на съмнение факта, че Иран разполага със способни учени, които са в състояние да наваксат закъснението на страната по отношение на разработването на атомни технологии. Проблемът е по-скоро другаде: Разполага ли Иран със способни политици, които да могат смислено и ефективно да използват тези капацитети и възможности? Тук има място за оправдани съмнения. Защото въудушевено празнуваният в Иран технологичен пробив на страната само ще увеличи недоверието и подозренията спрямо нея.

По същество обаче, проблемът остава непроменен: Иран може и да обогатил известно количество уран, но за да произвежда бомби са му нужни хиляди центрофуги, както и постигането на концентрация на обогатяване от близо 90%. От подобно нещо Техеран е отдалечен на години. Би било фатално, ако първото производство на обогатен уран се превърне в повод за крайни мерки по отношение на страната, или дори за военно нападение.

Иран на практика сега се отърси от ролята на преследван парий. Западът пък толкова често говори за дипломация, че може би е вече крайно време действително да я приложи на практика. Не натиск и заплахи са нужни, а честен диалог и едновременно с това контрол – това е пътят, който може да намали подозренията спрямо Техеран. Това не означава признаване на слабост, освен ако натискът спрямо Иран не преследва всъщност съвсем други - необявани цели.