Какво да се прави с Хамас?

Рядко се е случвало правителството на Джордж Буш да е реагирало толкова смаяно на някоя промяна на политическия климат. На следващия ден след изборите президентът първо изрази разбиране за изборния успех на Хамас и похвали гласуването като голяма победа на демокрацията, за да изключи само няколко минути по-късно възможността за сътрудничество с победилата партия. Външната министърка пък отхвърли финансовите искания на бъдещата управляваща партия, а само 24 часа по-късно вдигна ембаргото над плащанията за палестинците. Какво става с Вашингтон? Като начало странните изявления отразяват честна изненада. Външната министърка Кондолийза Райс признава без заобиколки, че не е предвиждала изразителната победа на ислямистите. Безхаберието обаче не защитава от критики. Американската общественост гледа на победата на Хамас като на поражение за собственото правителство. Сега триумфират онези, които и без друго не даваха и пукната пара за развитието на демокрацията в Близкия Изток. Старият консерватор Пат Бюкенън ликува, че президентът Буш ще е принуден да се откаже от своя неоконсервативен кръстоносен поход за демократизация. В същото време левицата се наслаждава на всяка нова слабост на омразния и президент. Колумнистът на “Тайм” Джо Клайн писа :“ Демокрацията може да доведе до хаоса на погрешните надежди.” Според това тълкуване, Белият Дом е изтъкан от илюзии. И действително не е лишен от ирония факта, че американският президент де факто беше нещо като “баща” на тези избори. Защото след обръщането на Ясер Арафат към насилието, Буш не желаеше повече да говори с президент, който не е избран от народа и който е “опетнен от терора”. Такъв се яви в лицето на Махмуд Абас, но Буш пропусна да подпомогне избрания президент, така че той да се утвърди сред палестинците. Буш не пожела да принуди и израелците, действително да прекратят изграждането на нови селища. Вместо това той настояваше за бързото провеждане на избори. Израелците бяха на мнение, че Хамас не бива да се допуска до тези избори - поради това, че са врагове на отвореното общество, но правителството на Буш не желаеше и да чува за подобно нещо поради голямото значение, което отдава на изборите като демократичен инструмент. То се отказа даже от условието, което постави например в Афганистан или Северна Ирландия: разоръжаването на всички организации, които участват в изборите. Резултатът от идеализма на Буш по отношение на демократизацията – поне косвено – представлява изборната победа на една групировка, която смята терорът за инструмент на политиката, която поддържа частна армия и иска да изтрие Израел от лицето на земята. Последицата от палестинските избори е, че разцепи на два лагера и американските експерти по Близкия Изток. Двата лагера не съвпадат с политическите партии. Сред републиканците на първо време беше ясно, че американското правителство няма – поне пряко – да подкрепя палестинските автономни власти, докато Хамас отрича правото на съществуване на Израел и не се отказва от насилието. После обаче ги обзеха съмнения: А, какво ако Техеран в бъдеще поръчва музиката и иранизира палестинските земи? Америка – следователно – не бива да размахва само камшика, а е редно да предлага и моркова, ако иска да спечели влияние над Хамас – смята Джон Алтерман от Центъра за стратегии и международни изследвания. Той се надява, че принудите в рамките на управлениетона Хамас и примамките на Запада биха могли да разцепят ислямистите. Затова във Вашингтон си задават въпроса: Дали доларите ще превърнат Хамас в по-умерена партия или ще я активират допълнително срещу Израел. Един възможен изход предлага бившият американски президент Джими Картър, който беше наблюдател за изборите в палестинската автономия. Парите на страните-донори – предлага той – в бъдеще да не отиват у палестинските автономни власти, а да се предават на хуманитарни организации, които индиректно да поддържат здравеопазването и образованието на Западния бряг на река Йордан.