от Емил Попов

Ерата на Жак Ширак във френската външна политика ще се запомни с твърдата позиция против войната в Ирак и близките отношения с бившия германски канцлер Герхард Шрьодер. На фона на традиционното френско-германско приятелство връзките с Лондон бяха обременени със значителен конфликтен потенциал. Част от него бе спорът за аграрната политика на Европейския съюз или бюджета на Общността. В обвиненията си срещу Блеър, Ширак често прекрачваше нормите на дипломатичния език, наричайки британския премиер „невъзпитан хлапак”. Изглежда днес, по-малко от два месеца след като Никола Саркози бе избран за френски президент, всичко това е забравено.

Новите приятели на Саркози отвъд Ла Манша са отиващият си британски премиер Тони Блеър и неговият наследник Гордън Браун. Основа на сближението е позицията по бъдещето на новия европейски договор, който по всичко личи, че няма да се нарича конституция. Макар че съдбата на този договор е все още неясна, Париж и Лондон вече разпределят предвидените в него постове. Един от тях е бъдещият президент на Европейския съвет, който според член 22-ри от първата част на проекта трябва да се избира за период от 2,5 години. На този пост Саркози вижда британския премиер Тони Блеър, който на 27. юни напуска Даунинг стрийт.

Правомощията на президента предвиждат той да представя Европейския съюз по въпросите на външната политика и сигурността. Ако оставим настрана дублирането на функциите с европейския външен министър, президентът ще бъде новото лице на Европа пред света. Ако старият генерал де Гол можеше да чуе това, той сигурно би се обърнал в гроба: представител на страната, справедливо наричана „Троянския кон” на Общността ще застане начело на Европейския съюз. Британците не участват в еврозоната и нямат намерение да се разделят с лирата. Великобритания не иска да се раздели и с традиционната си социална политика. Лондон не приема европейската социална харта и по-специално ограничението, работната седмица да не надхвърля 48 часа.

Подкрепата на Саркози, която получава Тони Блеър за президентския пост на Европейския съвет, естествено не е безкористна. Елисейският дворец иска в замяна, европейският външен министър да бъде французин, вероятно Мишел Барние. Но макар и с користни цели, френско-британското сближение е факт. Това вече не е стандартния модел на френско-германския мотор, познат ни от отношенията Шарл де Гол – Конрад Аденауер или Хелмут Кол – Франсоа Митеран.

От британска страна сближението със Саркози също е интересна перспектива. Така Лондон може спокойно да демонстрира близост с континентална Европа, без да бъде подозиран в антиевропейски настроения. Всъщност „черната работа”, която се състои в това, да се задържа развитието на Европейския съюз, вече се върши от Полша. Така британците могат да останат с чисти ръце, наблюдавайки със задоволство от Острова, как братя Качински в известна степен дублират упоритостта на Маргарет Тачър.

Френско-британското сближение означава повече доближаване на френската позиция до британската, отколкото доближаване на британската позиция до традиционната европейска политика на Франция. Това сближение в момента е насочено против опитите на Ангела Меркел, да спаси колкото се може повече от елементите на стария проект за eвропейска конституция, който, уви, не бе роден под щастлива звезда.