Книги, кеф и панаири

Отношението към книгата може да бъде смъртоносно сериозно в едни култури и празнично карнавално в други. Мисля си това след Панаира на книгата в Торино, неизбежно сравнявайки го със Софийския. Торино е огромен град и все пак по-малък от София. Там Ницше написал „Ecce Homo”, там на площад Санто Карло е онази история, в която пак Ницше се втурва да прегръща шията на един кон, когото кочияшът жестоко шиба с камшика. И припада в несвяст (Ницше, не конят). Пак там, няма как да пропуснем, е столицата на

Савойската династия, „Фиат” и Ювентус

Все важни лейбъли, както биха казали лайф-стайл експертите от различни епохи. В този драматичен ницшеански град Панаирът на книгата, обратно, е светъл, лек и пъстър. Има си отделна сграда и това са старите заводи на „Фиат” в един приятно старомоден индустриален стил. Дори бетонните серпентини стоят уютно и ретро. В Торино си нямат НДК, където можеш да наблъскаш едновременно пазар на кожени якета, партийна конференция, концерт на Веселин Маринов и панаир на книгата. Пространствата имат памет и особена хигиена.

Не можеш в една тенджера да вариш едновременно свински уши, леща и мляко.

Панаирът в Торино дори не е много по-голям от Софийския, затова и сравняваме. И той е преобладаващо национален с поканени чужди писатели и изложители. Преди откриването се очакваше огромен скандал и дори бойкот заради избора на

Израел като страна на фокус

След като Арабската литература беше централна за Лондонския панаир през април, сега израелската беше поканена тук. Начинът, по който се охраняваше израелският щанд, беше забавен. Просто срещу него стоеше щандът на Торинските карабинери. Върху почти празните стелажи бяха разпръснати рекламни брошури и, мисля - само две книги, юбилейни, описващи историята на полицията в града. Наоколо винаги се въртяха дузина запалени по четенето полицаи. Скандали и бойкот нямаше.

Панаирът в Торино е светъл, шумен и тананикащ си. Светлината влиза през огромни цветни филтри, висящи отгоре, и създава усещане за катедрално пространство с леки, подвижни витражи. Има вертикал, диша се леко. Щъкат цели групи от съвсем малки деца до ученици, дошли специално. Отделна програма и пространство за тях, винаги пълно.

Този панаир непрекъснато предлага жива музика. В програмата между две премиери на импровизирани сцени вън и вътре - класика, джаз, техно. Вечер на Борхес през музиката на Пиацола... По италиански всичко продължава почти до полунощ.

Панаирът всъщност е празник

не събиране на издатели и писатели, които мрачно се оплакват, че вече никой не чете и не купува. Европейските панаири на книгата, не само Торинския, са направени освен с пари, спонсори, медии и с нещо друго - с кеф. Това винаги личи, нещо повече, тъкмо то привлича. Струва ми се, че освен всички други дефицити у нас сега има остър дефицит на удоволствие от нещата, с които се занимаваме. Една позната твърдеше, че като се връща в България от чужд театрален фестивал е пълна с енергия и идеи, какво може да се направи в България. И след седмица ми минава, казваше тя. Всички те гледат или с безразличие, или с подозрение. Родно. Твърде родно.