Когато водачите се завръщат

Само в едно отношение положението в Латинска Америка е по-добро, отколкото преди 25 години: диктатурите са по-малко и като изключим Колумбия, няма вече граждански войни, има съвместно съществуване, макар често и нелишено от напражения. Освен Чили обаче нито една латино-американска страна не отбелязва развитие – нито в макроикономическо отношение, нито по отношение на намаляване на бедността, в която живеят повечето хора в тях.

Вярно е, с изключение на безкрайната диктатура на Фидел Кастро и разпадащата се демокрация във Венецуела, в останалата част от Латинска Америка има свободни избори, повече или по-малко предтавителни парламенти и свобода на печата, тук има, следователно правова държава. Но фактът, че социалната база на незаменимите институции перманентно се подронва, че симптомите на недоволството зачестяват и, както стана в Бразилия, всеки момент могат да се обърнат във враждебност срещу системата, за която все по-малко хора вярват, че решава най-неотложните проблеми. Разбира се, демокрацията е виновна, че неспособни, корумпирани, демагогски или страхливи правителства пропускат огромните възможности за напредък, възникващи в модерния свят в развиващите се страни. Азия, преди всичко Тайван, Сингапур, Южна Корения и Индия отбелязваха през последните пет десетилетия огромен напредък в модернизацията на икономиката си и интеграцията си в света. Разкриха се милиони работни места, инвестициите съответно нарастнаха, създаде се солидна средна социална прослойка. Но за разлика от Азия създаването на демократични правителства в Латинска Америка не доведе до радикална реформа на държавата, реформа, която би отстранила главната причина за нефункциониращата демокрация след войните и тероризма, а именно корупцията. Едно от най-лошите последици от корупцията е това, че тя пречи на приватизирането в обществения сектор. В страни като Аржентина или Перу приватизацията не доведе до отваряне на пазарите, стимулиране на конкуренцията, ниски цени и подобрени услуги. Тя беше само маневра за облагодетелстване на определени частни групи и прикриване на забогатяването им. В целия континент това създаде недоверие към идеята за приватизация, укрепи вредния за нея популизъм. В същото време от глобализацията много по-добре се възползваха нелегални индустрии като търговията с наркотици. Те децентрализират операцииите си и изграждат легалната си фасада, така че да могат да действат с ефективност, която ги прави почти неприкосновени. В страни като Колумбия и Мексико търговията с наркотици е част от дохода на толкова много фирми и честни служби, тя храни толкова много служители, политици и функционери, че е станала едва ли не идентична с обществото – идеята да й се сложи край не нищо повече от хубава мечта.

Ще се промени ли нещо в бъдеще? Онова, за което си струва да се работи, е да не се позволи да се срутят несъвършените и некомпетентни демокрации, защото без тях положението ще бъде още по-лошо. Смущаваща перспектива би било завръщането на бивши униформени водачи, както във Венецуела. Ако те, които в последно време поизлязоха от мода, се върнат, ще бъдем върнати във времената на печално известни преврати. Единствената страна, изплъзнала се от този опасен пръстен, е Чили. Никой не е склонен да признае това, защото звучи като защита на диктатурата на Пиночет. Това е абсурдно. Наистина някои от икономическите реформи бяха започнати по време на Пиночет, който както се оказа, е също толкова корумпиран, колкото и останалите диктатори. Факт е обаче, че големият подем на чилийската икономика стана след, а не преди демократизирането на страната. Независимо от това Чили не е образец за никоя страна в Латинска Америка, защото няма страна, която да имитира морала и политическата безупречност. Единствената, която се опита стори това, беше Колумбия. Нейните усилия затъват в блатото на една война, в която слабата държава се бори със силната гериля, финансирана от всемогъщата търговия с наркотици. По всичко личи, че Латинска Америка ще остане и през следващите 25 години ”континент на бъдещето”.