Кризата в българския парламент – епизод две.

Ако избраните депутати в 40 народно събрание са представителна извадка на хората, гласували за тях, то картината, на която бяхме свидетели в пленарната зала и в кулоарите е повече от обезпокоителна: тя е симптоматична и издава особено заболяване в българското общество – социална невроза, нетолерантност, агресивност, ниска култура и пълно нехайство за съдбините на страната.

Би могло да се каже, че в продължение на повече от 19 часа напрежението и безотговорното поведение на част от депутатите бяха наблюдавани с някаква смесица от хумор и презрение - както от журналистите, така и от официалните лица, дипломатите и останалите присъстващи в сградата на Парламента.

Тази констатация няма никакво отношение към политическите събития, които заслужават отделен коментар, а към липсата на парламентарната култура, която демонстрираха най-шумните представители на опозицията.

Крясъци, заключени депутати, осуетен достъп до трибуната и заплахи за физическа разправа с «предателите» … са няколко показателни щрихи от нелицеприятния образ на този парламент. Стигна се до искане на охрана за тримата народни представители, изключени от «Атака», които – ако се взрем в израженията и поведението на техните бивши съпартийци – може истински да си изпатят заради това, че са си позволили неподчинение и свободомислие.

Така или иначе, лошото впечатление, от този пошъл спектакъл дълго време ще разваля общата картина, която България се опитва да разпространява за себе си.

Парламентарната криза, в която изпадна страната приключи. БСП призна своя провал. Проучвателният мандат за съставяне на кабинет бе предоставен на НДСВ. До тази криза можеше и да не се стигне, ако – нека още веднъж повторим това – приоритетите на народните представители отиваха по-далече от тясно партийните им и лични интереси. Ако Висшият съвет на БСП бе доказал на практика, че партията е реформирана, модерна и диалогична. До тази криза можеше да не се стигне, ако лидерските амбиции биха били заменени от загриженост за съдбата на страната в този толкова решителен за България момент.

Времето, с което разполагаме, за да направим нужните реформи вече премина. Всеки исторически епизод – дори този от който най-много ни е срам, в крайна сметка е полезен. Най-малкото за следващите, които ще влязат в сградата на Парламента. Дано поне те да знаят кои са праговете на парламентарно приличие, които е недопустимо да бъдат прекрачвани. За да може народното събрание да работи.