Кристалното кълбо на кризата

Две поуки от кризата. Първо, няма пазар там, където всичко е пазар. Стопанските субекти взаимодействат свободно само ако съществува инстанция, поставена над тях, която няма пазарни интереси. Оказа се илюзия разбирането, че пазарите автоматично се уравновесяват. Както писа (не Ленин, а) Джордж Сорос, оставени сами на себе си, те имат тенденцията да се радикализират, да водят към криза.

Когато у нас политици, съдии или журналисти почнат да продават услугите си, пазарът се обезсмисля. Уж в „нормалните страни” беше друго, но ето на, оказва се, че американските експерти, които трябва да анализират състоянието на банките, са преследвали частни, несвързани с истината интереси.

Кой проверява проверителите?

Кой проверява проверителите на проверителите?... Предишните общества имат защити срещу продуктивната, но и опасна стихия на пазара: най-важните неща в тях не могат просто да се купят – святостта, властта, титлата, славата, ако щете статута на държавния служител в съвременна Европа. Въпросът за арбитрите в пазарните демокрации е по-актуален от всякога. През 2008 световните лидери заговориха за изграждане на международни институции на контрол. Но горчивият опит с организации като ООН, парализирани от политически пазарлъци, не дават повод за оптимизъм.

Струва ми се по-реалистично възникването на глобални гилдии, които да регулират правилата в дадена професия и да не допускат на пазара играчи, които не ги спазват. Гилдията е анти-пазарна, тя задава рамката на състезанието. Отдолу, пазарите биха могли да бъдат контролирани от самите граждани благодарение на

новата виртуална прозрачност на планетата

Днес много по-бързо научаваме за мошеничествата, много по-лесно е даден икономически субект да загуби доверие, друг да спечели глобален престиж. Вярно, че вътре в зараждащото се планетарно обществено мнение има користни играчи, които разпространяват клевети или правят PR. Но самото необозримо количество на участниците прави трудна манипулацията.

Вярно е и, че тази перспектива е утопична, доколкото предполага активни и просветени граждани – както в САЩ, така и в Албания. И че в последна сметка всичко зависи от това, как институциите ще се съобразяват с виртуалните граждани. Но очевидно е, че центърът на демокрацията днес все повече се пренася в мрежата, която се превръща в основна противотежест на глобалните бандити.

Другата поука е свързана с преосмислянето на старите политически координати. Губи смисъл делението на ляво и дясно: основната дилема е между късата и дългата перспектива. Неолибералите скъсиха до крайност икономическите хоризонти в стремежа капиталите да се въртят бързо и да се прави печалба на мига. На другата страна се озоваха и старите социалдемократи, и класическата десница; и работниците, и индустриалците. Дългият хоризонт означава да инвестираш в производство, да развиваш инфраструктурата, да образоваш населенията, да се налагаш на пазари.

По-малко печалба, но пък трайност, стабилност

Англия, която от Тачър насам тръгна по неолиберален път, днес е в тежа криза; обратно, Германия, белязана от ляво-десния консенсус около дългата перспектива, е сред най-стабилните икономики в света.

Изборът между двете не е лесен. Когато рухнат частните пенсионни фондове, си казваш: трябваше да забраним спекулация с пенсиите. Но когато борсите са нагоре, те гризе мисълта, че е можело да умножиш парите си. При късия хоризонт надбягваш другите, играеш срещу логиката на системата. Дългият изисква усещане за глобална солидарност, където печелят едновременно всички. Откъде да дойде тя обаче точно днес, когато доверието на всички във всичко е толкова ниско?