Куба след ерата “Кастро”

Карлос Лаге, известен като архитекта на икономическите реформи, Рикарлдо Аларсон или външният министър Перес Роке – и тримата се смятат за възможни ключови фигури след края на ерата “Кастро”. Те идват от средите на Кубинската комунистическа партия и са последователи на досегашния курс. С други думи – от тях може да се очаква приемственост в политиката.

Не скъсване, а по-скоро плавен преход очаква познавачът на Куба от Центъра за международна политика във Вашингтон Уейн Смит:

“Смятам, че Раул Кастро ще въведе някои реформи, за да направи икономиката по-гъвкава и да разреши повече частна инициатива. Съществени политически промени обаче не очаквам.”

Повечето наблюдатели смятат за най-вероятен сценария, при който Куба ще се развива по модела на Китай – отваряне на икономиката и запазване на политическия курс. Под ръководството на Раул Кастро кубинските военни вече успяха да се сдобият с пълен контрол над ключовите области в икономиката на страната. Най-важните държавни фирми, вкл. в секторите туризъм и производство на захар, са в ръцете на военните. Сметките обаче излизат, твърди Уейн Смит:

“Кубинската икономика се развива добре. Засега нямаме основание да смятаме, че тази тенденция няма да се запази.”

Това положително развитие се дължи донякъде и на общата политическа среда в Латинска Америка, казва Петер Рьослер от Иберо-американския Съюз в Хамбург:

“Венецуела доставя на Куба петрол при много изгодни условия, а в замяна разчита на евтини услуги от Куба. Сега кубинският износ е ориентиран основно към сектора на услугите.”

Според кубинското правителство през миналата година кубинската икономика е нараснала с 12.5 %. Международни организации поставят под съмнение тази цифра, тъй като в нея хавана включва и пазарната стойност на предоставените услуги, т.е. изпращането на кубински лекари и учители във Венецуела и Боливия.

48 години след кубинската революция все още 47 % от кубинците продължават да подкрепят твърдо своето правителство, показва проучване на института Галъп от края на 2006 година. Ето как си обяснява този резултат Петер Рьослер:

“Основната грижа на кубинците е, да не се стигне до хаос в страната и да завземането на властта по начин, по който това стана в Русия. Смятам, че кубинците се страхуват повече от една нерегламентирана промяна, отколкото от това, че трябва да продължат да живеят при досегашните условия.”

С тях кубинците са свикнали – лошо снабдяване на населението, липсваща свободна преса и свобода на мнението, следене на населението от мрежа от комитети, управлявани от тайните служби. Това обяснява и липсата на силна опозиция в Куба, казва германският политолог от Касел Ханс-Юрген Бурхард:

“От една страна имаме подпомагане на кубинската опозиция от САЩ и от кубинците в чужбина. От друга страна обаче Държавна сигурност не и позволява тя да се развие. Така всеки опозиционер, ако иска да каже нещо на сънародниците си, трябва да прави това по заобиколен път – чрез източници в САЩ, тъй като в куба няма свободна преса. А това го прави автоматически предател в очите на държавата. Поради всичко това опозицията няма сериозно влияние сред кубинското население.”

Освен това кубинската опозиция е разпокъсана. В средата на 2005 година за първи път от Кубинската революция насам среща в Хавана си дадоха опозиционните формации. Много други опозиционни групи обаче бойкотираха това събиране в знак на протест срещу демонстрацията на твърде голяма близост и симпатии към американското правителство.

Сред кубинската общност в Америка все повече се увеличават гласовете срещу политиката на Вашингтон към Куба – действащото американско ембарго и ограниченията при пътуванията и в търговските отношения. Американското правителство има план за Куба за времето след Фидел Кастро. Той предвижда хуманитарна помощ и подпомагане на страната за организирането на свободни и демократични избори. Според Ханс-Юрген Бурхард обаче американците поставят за това неприемливи условия:

“Ако погледнете условията, а именно – сформирането на преходно правителство, в което да не участват хора от фамилията Кастро, т.е. и без Раул Кастро, ще видим, че Вашингтон диктува много строги условия. С тях не би се съгласило нито едно суверенно правителство и нито една държава.”