Лекции на Юлия Кръстева в Израел

Философката Юлия Кръстева, която ще изнесе тази седмица няколко лекции в Тел Авив и Йерусалим, със сигурност ще събере много слушатели. 65-годишната Кръстева, родена в България и живееща в Париж, е между най-интересните и влиятелни съвременни мислители, работещи в областта на психоанализата и философията на езика, редом с Роланд Барт и Жак Лакан. В контекста на феминистката философия трудовете на Кръстева са особено критични и предизвикателни. Възгледите й отдавна са се наложили, тя е интелектуалка, спечелила си многобройни почитатели. Да разбере човек текстовете й е изключително трудно, както е и с късните трудове на Жак Дерида и тези на американската феминистка Джудит Бътлър. Според Кръстева яснотата и директността са нежелани ценности. Специфичният й език, е израз и интернализация на философията й, която критикува “патерналистичния език”, познатото ни влияние, логика и социален ред.

Кръстева съсредоточава изследванията си върху онова, което нарича “семиотика”, с други думи върху предезиковата комуникация между майката и детето в най-ранните стадии на живота, т.н. “едипов триъгълник” според Фройд и “огледален стадий” според Лакан. С други думи, Кръстева се опитва да реконструира и възкреси матерния език, използван преди детето да е осъзнало откъсването си от майката и от самото себе си; това е времето, предхождащо всяко същностно отделяне на обекта и субекта, преди детето да е включено в социалния ред, преди “патерналистичния закон”, определящ границите на този ред и наложените му ограничения. Езикът на Кръстева е по-скоро дионисиевски, отколкото платонов, за да си послужим с думите на Ницше, по-скоро бароков, отколкото класически; така поне смята Михал Бен-Нафтали, който е превел на еврейски книгата й “Любовни истории”. Ако класическият език се базира на ценности като ред, единство, яснота, йерархия и стабилност, бароковият език на Кръстева е език на излишеството, на отказа от правила и авторитети, на динамиката. “Кръстева ни подтиква да си представим първоизворите си на говорещи същества, свързани също така с тялото и чувствата ни”, обяснява Бен-Нафтали. Обратно на хората, които са загубили връзката със себе си, чужди са на чувствата и тялото си, които говорят само езика на културата на потреблението и показността. От една страна, тези идеи оправдават тенденцията към неяснота и неразбираемост на текста. От друга страна обаче, те са свързани с критичния замах на френските философи от рода на Юлия Кръстева. Не е ли неразбираемостта инструмент на интелектуалната войнственост? Не е ли тя начин да се определи групата от посветени и да се попречи на другите да се присъединят към нея?

Във феминистката философия липсата на яснота и недостъпността са отчасти неприятни. Кръстева развива интересен тип феминизъм, критичен по отношение на масовия феминизъм и най-голямата му слабост: майчинството. Втората вълна на феминизма, тази от времето на Симон де Бовоар /чиято голяма почитателка е Кръстева/ обединява женската еманципация и обезстойностяването на майчинството. Обратно на масовия феминизъм, Кръстева обръща внимание на майчинството и подчертава, че разграничавайки се от него, феминизмът подхранва отчуждаването на жената от самата нея. Що се отнася до големия въпрос “Какво е жената?”, занимавал феминизма от край време, Кръстева дава уникален отговор. “Тя се интересува повече от отделната, уникална жена, обяснява Бен-Нафтали, а не толкова от жените като цялост. Кръстева разглежда майчинството като структурна, не непременно като реална възможност.” Същевременно тя се връща към базисни текстове на християнството и юдаизма, извличайки от тях редица идеи в полза на секуларизацията, които ни подтикват към размисъл за човешкия дух и света. Жалко е, че тези идеи, все едно дали реакционни или авангардни, не са твърде достъпни за широката публика. Ако бяха по-прозрачни, щяха по всяка вероятност да обогатят обществения дискурс по тези същностни и важни въпроси.