Макс Рабе и златното ретро

Елегантен, стилен, неподражаем. Застане ли на сцената - черен смокинг, бяла риза с колосана яка и неизменната папионка, изопнато тяло и бледо лице, застинало сякаш в безизразна маска, - Макс Рабе въздейства почти нереално. Изглежда ексцентричен и недосегаем. Изглежда като фантастична фигура от марионетен театър. Гласът в микрофона е кристално ясен, звучи с леко метална нотка, дистанцирано-иронично и много “ретро”. Ретро-стилизацията и перфекционизмът са запазената марка на Макс Рабе. Поредно доказателство за уникалния талант на този музикант е предколедното му турне в Германия с програмата Heute Nacht oder nie (“Тази нощ или никога”).

В средата на 80-те години студентът по певческо майсторство Макс Рабе и неколцина млади ентусиасти създават своя Palastorchester. Нищо изненадващо на фона на музикалния живот в Германия по онова време – оркестрите и групите никнат като гъби след дъжд, усвояват и приспособяват на родна почва американски ритми и американски стил. Само че Рабе и приятелите му не искат да подражават. Те налагат собствената си музикална вълна – възраждат “златните двайсет години” на миналото столетие в изискано сдържана, тънка пародия. Изравят сантиментално-скръбните хитове от времето на Ваймарската република, обработват ги в нов аранжимент, добавят свои текстове и свои мелодии. Репертоарът им обхваща междувременно над 450 музикални парчета. И поне от 1992 г. насам, когато култивираният глас на Макс Рабе с грижливо отработен берлински акцент и точно дозиран хумор поднася шлагера Kein Schwein ruft mich an ("Никой не ми се обажда"), музикалното ретро превзема аудиторията.

От старата грамофонна плоча до концертния подиум

Добре, че я има – изтърканата, стара грамофонна плоча. От нея започва всичко. Забутана в килера на бащиния дом, случайно изровена от сина, разпалила искрата на една страст и на една необикновена кариера. Плочата е от поколението на шеллаковите пластмаси, а момчето - от Вестфалия, казва се Матиас Ото, пее в църковия хор и учи класическа музика; по-късно заминава за Берлин, готви се да стане оперен певец и сякаш между другото изпълнява стари шлагери – със собствен оркестър и под псевдонима Макс Рабе.

Това, което поднасяме на сцената, не е носталгия. Шлагерите от онова време отразяват не реалността, а копнежа по нещо различно, по друг някакъв свят, в който – както се казва в песента на Фридрих Холендер – всичко е “райски ново”. Много от текстовете са остроумни и духовити, макар повечето все пак да са скрито белязани от фатализма и унинието, характерни за времето на голямата депресия. Така че ние не въздишаме по “златното старо време”, което само по себе си не е никак златно. Опитваме се да разкрием, така да се каже, подтекста на тази музика, а и онова в нея, което остава непреходно.

Междувременно Рабе и неговият оркестър са известни не само в Германия; с концерти в препълнени зали жънат успехи в Япония, Русия, САЩ. През есента на 2007 г. публиката в нюйоркския Карнеги хол ги изпрати с нестихващи ръкопляскания и ставане на крака, като им позволи да напуснат сцената едва след третото изпълнение на “бис”. Това не се случва често в легендарния Карнеги хол. След съвършеното шоу на Макс Рабе даже онези, които си нямат понятие от немски, прекрасно разбраха езика и изкуството му, писаха по повод концерта американските медии.

Да, доста дръзко беше да излезем с германска програма. Но американците бързо схванаха, че имаме чувство за хумор и самоирония. Въздействието ни върху всякакъв род публика, впрочем, е такова – чудновато, в първия момент обърква. След известно време слисването изчезва и отстъпва място на

забавлението и заразата от хумора

Тъжният текст трябва да се разказва не тъжно, а разбираемо. Ядосвам се, когато на сцената някой започне да ми обяснява музикалното чувство с изражението на лицето си. Комичен ефект човек постига не като повдига вежди и върти очи, а като поднася комичния текст с особена сериозност и отмереност. Дори само с натъртването на дадена дума и най-умилителната песен може да зазвучи саркастично.

Макс Рабе – едва ли някой друг владее този ефект по-добре от него. С ангелски невинно лице и церемониална строгост певецът на сцената артикулира духовито-иронични, сатирични текстове. Хуморът, включително черният, и без друго присъства в шлагерите от 20-те и 30-те години, така че няма защо да се обяснява, просто трябва да се извади наяве, смята Макс Рабе. И никое друго време – според него – не борави с големите чувства тъй безгрижно леко, както онова, от което той самият черпи музикалния стил и вдъхновението си. Вероятно по тази причина думата “послание” му се струва претенциозна и неадекватна.

Нито един от тези шлагери не съдържа послание, а и аз нямам такова. Искам да забавлявам хората. За два часа и половина ги откъсвам от реалността и ги пренасям в паралелен на нея свят, в който “малкият зелен кактус” внезапно пада от балкона, двамина се впускат в лудешка румба, друг един пък е “побъркан по Хилде”. Това е по-близко и до мен самия. Иронията е някак по-уютна от патоса. Понеча ли да се отклоня към патетиката, автоматично ставам ироничен. Патосът убива, мисля.