Мандат за ЕС и за стабилност

Политическа криза ли е състоянието, в което от изборите насам се намира България? Дали пък страната не е влязла в някакъв свой си кризисен цикъл, който на всеки 7-8 години води до нестабилност? Ака сравним сегашното положение със събитията от 1989-1990 и 1996-1997 навярно ще успеем по аналогия да намерим и правилните рецепти. И в трите случая става (или ставаше) дума за липса на мнозинство и на управление, легитимирано достатъчно убедително от избирателите. Втората обща черта са неотложните реформи, които през 1989-1990 бяха свързани с демократизацията и въвеждането на многопартийна система, през 1996-1997 с окончателното налагане на пазарната икономика и западния избор на страната, а в момента – с присъединяването към ЕС и с междуетническите проблеми. Разбира се, изходът от кризите по определение не може да бъде един и същи, важно е обаче да са налице две предпоставки: първо - повечето граждани да са наясно с причините за кризата и съответно да бъдат склонни към някакъв тип консенсус и второ - бързо да се сформира парламентарно мнозинство и дееспособно правителство с ясен мандат за решаване на проблемите.

В момента по всичко личи, че българските избиратели не се колебаят в европейския си избор. Тоест, има широко съгласие по една от двете важни задачи, които би трябвало да решава новото управление. Ако анализираме електоралното поведение на хората в гласуването на 25 юни, можем да установим още, че навярно 30, ако не и 40% смятат междуетническата проблематика за също толкова важна. Тук обаче съгласие по целите няма, просто защото досега дремещите конфликти бяха решавани на парче или просто държани в политическия килер, вместо да се мислят и разглеждат в дългосрочна перспектива. Едва ли е нужно да се припомня, че и ЕС, и НАТО, и другите глобални политически актьори смятат тъкмо междуетническите напрежения за главната опасност на Балканите. През изминалите 15-16 години след разпадането на реалния социализъм анализатори и мозъчни центрове многократно са предупреждавали, че – макар и много по-стабилна – България също е заплашена от постюгославския вирус. В сравнение със западните си съседки България досега имаше едно огромно предимство: не се нуждаеше от външна политическа или военна помощ, за да се справя с разногласията между мнозинството и двете по-малки етнически групи – турците и ромите. Тъкмо тук може да се търси и минималният консенсус за решаването на проблема: гражданите на България трябва да се споразумеят за самостоятелно и суверенно справяне с проблема. Защото едва ли някой би искал страната от немай къде да бъде деградирана в протекторат с логичното последствие да чака още дълго в преддверието на ЕС.

Ако именно през тази оптика разгледаме резултатите от последните избори, вече се вижда с просто око, че гласоподавателите са дали именно такъв правителствен мандат: бързо влизане в ЕС, което минава задължително през довършването на реформите и политическото уреждане на междуетническите проблеми. С други думи, добро за България ще бъде всяко правителство, което без уговорки се ангажира с тези две задачи и предложи убедителна програма за тяхното решаване.