Машина на времето 2

Преди седмица говорих за българските влакове. За начина по който се движат, или по-скоро, по който не се движат, за начина по който изглеждат, за незабравимия писък на спирачките им и онази специфична миризма, която не можете да измиете от себе си дни след като сте пътували. БКП я няма, но БДЖ са тук и са си все същите. Ако някой, който е емигрирал от България през 1986-та се завърне днес и първото място в което попадне е български влак, той със сигурност ще си помисли, че член първи от социалистическата конституция все още е в пълна сила. По нищо не може да се разбере, че са минали 20 години, че системата е друга, че има пазарна икономика и т.н. и т.н. Както от вътрешността на влаковете, така и от гледката, която се вижда през омазаните им прозорци. Като изключим природата, която разбира се е прекрасна, но си е все същата доколкото човешка ръка не се е намесвала, почти всичко останало е замразена панорама от времената на късния социализъм. Скелета от недовършени стопански сгради, запустели и порутени фабрики и ТКЗС-та се редуват с изтърбушени каросерии на камиони тип ЗИЛ или автобуси „Чавдар”. Никога не можах да разбера, защо толкова често из родината се мотаят тези никому ненужни каросерии. Знам едно село в което от десетилетия пред една къща има разфасовани на трупчета камиони. За украса явно не могат да служат. Сигурно стопанина им си играе да ги човърка с някаква отверка. Опитва се да събуди душата на остарялата машина, бърникайки из ръждясалите й чаркове. Същински Чевенгур. Който не е чел шедьовъра на Андрей Платонов му препоръчвам горещо да го направи. Ще разбере много за веществото, което кара днешна България да мърда. А онези, които са я чели могат много ярко да си представят пейзажите, които се виждат през железницата. Пустотата на необитаемите сгради призраци се заменя от пустотата на необработваните земи, а те на свой ред биват измествани от панелените блокове, символа и гордостта на социалистическото строителство. Няма по-отчайваща гледка от панелките окичени с пране, олющени от годините и затрупани с боклуците, които обитателите им изхвърлят през дупките-балкони. И тъй като жп линиите не пресичат центъра на българските градове, а минават покрай тях, споменатите блокове са единствения знак за живот. И той както казахме е от времената на зрелия, късния или както искате го наречете социализъм. Всъщност единственото нещо по което клетника, попаднал в лапите на БДЖ може да се ориентира за истинските времена са моделите на автомобилите, които чакат пред някоя бариера. Това обаче е твърде рядко и при по-продължително пътуване от, да речем, осем-десет часа /българските влакове винаги закъсняват/ можете наистина да изгубите представа за годината, века, строя и системата. Пътуване, което бих препоръчал само на онези, които биха го предприели с изследователска цел. На другите, които искат просто да се придвижат от едно място на друго бих казал – никога не се качвайте на български влак.