Миротворческите концепции – по-търсени отколкото когато и да било преди

зависи не само от мандата, а и от ефикасните мирно-стабилизиращи мерки. Коментар от Клаус Даман.

По въпроса за Ливан международната общност е за пореден път принципно разединена: целта е да се стабилизира едно крехко примирие за постигането на трайно такова. Същевременно обаче все още много въпроси очакват отговори. Между другото и как да се накарат милициите на Хизбула да предадат оръжията си. Или как след това да се постигне, страната да се превърне в стабилна суверенна държава, която да осъществява мирно съвместно съществуване с южния съсед Израел. Без дългограйното присъствие на международни въоръжени сили това надали ще бъде възможно. А и, както сочат подобни случаи, дори това не е гаранция за успеха.

Най-пресният пример е Конго. Там са разположени 17 хиляди войници на ООН, които за изборите бяха подсилени с още 2000 войници от ЕС. Те не успяха да предотвратят отново избухналите сражения между привърженици на двамата най-успешни кандидати за президентството Жозеф Кабила и Жан-Пиер Бемба. Подобен опит имат и международните сили от Хаити. Там от над две години са разположени над 7000 сини каски, ала те почти не са в състояние да защитят населението от мародерските банди, още повече, че самите сили на ООН са обект на нападения. А в Източен Тимор международните сили не можаха да спрат въоръжените банди и да им попречат да подпалват и грабят т. е. и в тази малка страна – ни следа от сигурност и стабилност.

Без участието на тежкоподвижната ООН нещата също не изглеждат по-добре. Достатъчно е да се обърне поглед към Афганистан, където първо командваните от САЩ, а сега от НАТО войски имат за задача да възстановят реда и законността. Ала те нито успяха да заловят лидера на терора Осама бин Ладен, нито да прекършат съпротивата на талибаните. Напротив: талибаните стават все по-силни, края на тероризма в името на Ал Каида не се очертава, а властта на централното правителство е до голяма степен ограничена върху столицата Кабул. А и дума да не става пък за още по-катастрофалния опит на САЩ и техните съюзници в Ирак.

И точно обратното: успешните мисии са рядкост. А е и трудно да се представят Босна-Херцеговина или Косово като снетли примери, макар и за разлика от Хаити, Конго или Афганистан, те са именно такива. (успешната рецепта за мирните мисии в Югоизточна Европа е от една страна чувствително по-голямата численост на войските. В Косово например действат 17 хиляди войници на НАТО, т.е. броят им е сравним с броя на миротворците от ООН в Конго, само дето Конго е 200 пъти по-голяма страна и има 25 пъти повече жители. Още по-важна в югоизточна Европа обаче е географската и политическата близост с ЕС, който активно финансира възстановяването в бивша Югославия и предлага в средна и дългосрочна перспектива възможността за пълноправно членство.

Омиротворителните сили на ООН могат наистина да слагат край на въоръжени конфликти, обаче когато корените на тези конфликти са така дълбоки, както е в Близкия изток, изгледите за траен мир са слаби. Ясно е едно: необходими са концепции за по-късно. За да се обобщава положителния опит от следвоенните региони през т.г. ООН създадоха комисията по “пийсбилдинг” – по изграждането на мира. Една уместа и важна стъпка. Наистина няма готови рецепти, но един извод може да бъде направен и още сега: дълготрайният мир не е безплатен. Той струва много повече, отколкото досега е била проявявана готовност да се инвестира в кризисните региони от Хаити до Източен Тимор.