Много шум за нищо

Няма ограничение на скоростта за движение по половината от магистралите в Германия, които имат обща дължина от 12 000 км. Но ето че през последните дни отново се чуха призиви за въвеждане на скоростно ограничение до 130 км/ч. Индустрията вероятно би била най-малко засегната от подобно решение. Ако съществуваше връзка между допустимата скорост и продажбата на коли, тогава японските производители едва ли щяха да имат успех в Европа. Погрешно е и уравнението на природозащитниците: ограничението на скоростта щяло да доведе до налагането на модели с по-малка мощност. В Америка, въпреки ограниченията на скоростта, местните производители продължават да бълват своите заредени със стотици конски сили чудовища.

Въздействието върху околната среда трудно може да се прецени реалистично, тъй като по въпроса все още няма сериозни проучвания. Това, че емисиите от въглероден двуокис се повишават при по-висока скорост, е физика, но с колко точно – това вече е неизвестна величина.

Типично за германския манталитет е, че понякога странични теми изтласкват на периферията по-големите задачи. Въвеждането на ограничение върху скоростта по магистралите е чиста символика, която би имала слабо отражение върху замърсяването на средата. Много по-важна е задачата да се намали като цяло замърсяването, причинявано от автомобила.

*

В друга статия на седмичника РАЙНИШЕР МЕРКУР вниманието се насочва към политиката и провокациите на руския президент Путин. В нея четем:

За западните наблюдатели и политици все по-спешно се налага въпросът дали и доколко може да се вярва на думите на Путин. Едната школа - нейните представители бихме догли да наречем макиавелисти – смята това по принцип за невъзможно. От тяхна гледна точка приказките и управлението на една страна са две различни неща.

Другата школа – нека наречем нейните експоненти наивниците – се ужасява от всяко изявление на руския президент. Тя пропуска например факта, че въпреки цялата шумна реторика САЩ и Русия явно се сближиха по въпроса за противоракетния щит в Източна Европа. След принципната конфронтация, сега се преговаря вече по техническите подробности. Разбира се Путин би могъл по всяко време да каже едно тихо “нет” и да сложи край на тези преговори.

Предшественикаът му Борис Елцин биваше обвиняван – както в Русия, така и на Запад, - че никога не може да му се вярва. За своите почитатели Путин е едва ли не образец на стабилност, контрол и укрепване на държавната власт. В това обаче ни карат да се съмняваме не само процъфтяващата корупция и новата класа от кремълски олигарси, а и онова, което носителят на черен колан по джудо смята за самочувствие във външната политика.