Мобилност и идентичност

Колко са българите, които живеят извън границите на страната? На този въпрос няма точен отговор. След масовата емиграция, която започна от 1989 година насам някои от изчисленията сочат 6-цифрени числа.

В началото на прехода сред първите, които напуснаха България имаше една значителна група на млади, образовани и амбициозни хора, което даде основание на мнозина наблюдатели да говорят за изтичането на мозъци и обезкръвяването на родината. Минаха няколко години: оформи се втора вълна на българи, които тръгнаха да търсят препитание в чужбина. Днес можем да говорим за различни категории от наши сънародници напуснали родните си места и да търсим общото и различното между тях.

След началото на демократичните промени анализаторите се занимаваха изключително с причините и последствията за България от еднопосочния билет, с който потегляха както току що дипломиралите се студенти, така и онези, които просто решаваха да се махнат. По-нататъшната съдба на напусналите оставаше извън полезрението ни. На фона на разширяването на Европа обаче българското присъствие извън България получава нов смисъл. То може да добавя или да отнема от имиджа на страната в зависимост от наличието или отсъствието на синхрон при срещата на различните култури.

До каква степен напусналите България запазват връзките с родината? Кои фактори са били решаващи при избор на среда за реализацията им ? Успяват ли да се интегрират в новата обстановка?

Част от тези въпроси са оформили структурата на теренно изследване представено в началото на седмицата, озаглавено Мобилният човек и сянката на неговата идентичност, чиито първоначални резултати очертават особен колективен портрет.

Първата негова характеристика е свързана с разделението на новите емигранти на две категории – в едната попадат онези, които знаят езика на страната, във втората хората, които имат нужда от преводач, за да се ориентират във вписващата ги среда. Именно тази втора група често пъти става жертва на посредници и попада в ниските социални слоеве. Поради по-слабата й способност за интеграция, тя е по-видима и в масовото съзнание на чужденеца именно тя оформя образа на България.

Друга впечатляваща констатация е свързана с фактора случайност – при огромното мнозинство анкетирани дестинациите на миграцията не са обмисляни предварително, такова съдбовно решение като кардиналната смяна на житейския път не е било обсъждано, нито подготвяно. В неизвестността се хвърлят не само млади хора с по- авантюристични нагласи, но и хора на зряла възраст, готови да изтърпят един неопределен период на пълно безправие, какъвто е нелегалният престой на началото, стига да успеят да икономисат някакви пари – с това се изчерпва мотивацията им, защото основната инвестиция на тези мигранти е консумацията, материалната придобивка.

Как рефлектира този социален опит в техните житейски навици? Огромната маса на българи в чужбина е атомизирана, те са безразлични към понятия като граждански права, не се сдружават, нямат свои организации; дори когато легализират своя статут не участват в социалния живот на страната, единственото, от което се интересуват са собствените им проблеми, поради което разслоението между дипломираните и гастарбайтерите е непреодолимо. Отсъства всякаква солидарност между тях и това лишава българската емиграция от едно присъщо за останалите землячески общности качество – способност за създаване на мрежа, която улеснява от една страна всекидневието им в чуждата вписваща среда, от друга – възможностите за регламентиран контакт с България.

Нека спрем дотук. Всяка отделна съдба е различна. Няма го обаче съзнанието, че обърнати с лице една към друга, тези съдби могат да си помагат. От което – в един по общ смисъл - губят както конкретните хора, така и държавата, която са напуснали.