Музиката на Микис Теодоракис и новата културна идентичност на Гърция

Музиката, написана от него към десетки филми, е световно известна. Само това е достатъчно, за да обясни невероятната му популярност.

Тези мелодии, толкова прекрасни и така изразни, носят нещо от гениалността на Моцарт, и все пак за тях Микис Теодоракис казва: те тежат като воденичен камък на врата ми. Защото те, според него, отвръщат погледа от значимото в творчеството му.

Осемдесетият му рожден ден преди няколко месеца беше съпроводен от безброй почести и награди, които продължават и до днес и уморяват маестрото, също както многобройните срещи и пътувания. Здравето му е разклатено, семейството му, но и огромният кръг от почитатели се страхуват за живота му. Теодоракис вложи цялата си творческа енергия в музика, която дотогава беше непозната за страната му. Музика, която беше извор на енергия и политически протест за гърците, помагайки им да се изправят на крака на два пъти: по време на и след ужасната гражданска война, а също по време на и след студените години на военната хунта. Днес е ясно едно: от неговите песни, музикални композиции и концерти се създаде една нова културна идентичност.

В тази страна, в която през 50-те и 60-те години на миналия век нямаше действаща образователна система, в която хората, и най-вече жените, не можеха нито да четат, нито да пишат, за съвременната гръцката литература имаше една възможност на разпространение – музиката. За първи път Нобеловата награда за литература беше присъдена на грък през 1963-та година. С тази част бе удостоен родения в Измир Георгиос Сеферис, преводач на Елиът, поет и есеист. Самите гърци обаче познаваха Сеферис само благодарение на композитора Теодоракис, който беше превърнал стихотоворенията му в песни. През 1979-та година Нобеловата награда получи отново грък – Одисеас Елитис. В края на живота му всички го наричат ”учителят на Гърция”. И това звание е не без помощта на Теодоракис, който превърна главното произведение на Елитис –”Бъди достоен” в музикална балада, пята от всеки в Гърция – от ученици, селяни и интелектуалци.

Нобеловата награда за Елитис беше краят на една епохална културна революция в Гърция, започнала с баладата ”Епитафиос” на писателя Йоанис Рицос. Стиховете му са все още символ на разединението на гърците, коренящо се в ужасната гражданска война продължила от 1946-та до 1947-ма година, времето, в което страните-победителки от Втората световна война се интересуваха от политическата ориентация на страната, но не и от бъдещето на гръцката нация. В Париж, през 1958-ма година Микис Теодоракис вдъхна нов музикален живот на прословутата балада на Рицос и мелодията е отдавна дълбоко в съзнанието на всеки грък. Тогава, казва Теодоракис осъзнах, че моята музика трябва да пресъздава гръцкото, да го носи в себе си.

В същото Микис Теодоракис никога не е гледал безкритично на сънародниците си. Прекалено често политическото злободневие го въвлича във вихара си – упрек, който Теодоракис чува и до днес в родината си. Темпераментът му и ангажиментът му срещу ограничаване на човешките права и срещу расизма не му остават никакъв друг избор. Цял цикъл от негови песни са всъщност протест срещу латентния антисемитизъм на гръцката православна църква, но и на обикновения грък от улицата. Въпреки това или може би точно за това един цял народ го боготвори и запитате ли Теодоракис, на какво се дължи това, ще чуете цяла лекция за патоса и любовта на гърците, за тяхната музика, вино и вяра в Родината, каквото и да се случи – също както в музиката от филма ”Зорба – гъркът” – неофициалният, но световно известен химн на Гърция.