Накъде върви Ирак?

На стратезите във Вашингтон сигурно не им е убегнало от вниманието, че евентуалните планове за американско изтегляне от Ирак ще си останат нереалистични, докато в страната не се създаде сигурност. Засега обаче положението е тъкмо обратното – сигурността се влошава от ден на ден. Не са рядкост дните, в които броят на убитите надминава 100 и последният инцидент показа, че в това отношение явно няма граница. Отвличането на над 100 души от министерството за допълнителна квалификация е досегашната кулминация на това развитие, което другаде вероятно отдавна вече биха характеризирали като гражданска война. Подобна квалификация обаче предизвиква дълбоко огорчение сред иракските правителствени представители. При това те самите не предприемат нищо за да спрат спиралата на насилието. Те или наблюдават бездейно развоя на събитията, или дори сами са замесени в тях. Само незначителна част от насилията в Ирак вече са насочени срещу войските от коалицията, водена от САЩ. Основната част от тях са насочени срещу самите иракчани : сунити срещу шиити, шиити срещу сунити, и всички заедно срещу кюрдите. Вариациите на насилието са доста разнообразни. Също както и мотивите : изплащат се стари сметки, отмъщава се за загубата на властта или се злоупотребява с новоспечелената власт. Или пък става дума чисто и прост за пари : защото отвличането на хора носи пари.

Историята на Ирак постоянно е била изпълнена с фази на насилието – даже и в отсъствието на чуждестранна окупация.

Би било погрешно, на САЩ да се приписва всичката вина за сегашното положение, въпреки това Вашингтон не може да се дистанцира от ставащото в страната. Американското ръководство явно е смятало, че предаването на суверенитета на иракското правителство през юни 2004 от само себе си ще им премахне голямата част от бремето и отговорността, която те носят към обществения ред и гигурността като окупационна сила в Ирак.

Тези сметки обаче излязоха погрешни: Докато иракското правителство не е в състояние да поеме тези задачи и докато американските войски се намират в Ирак, Вашингтон е този, който в крайна сметка носи отговорност за положението със сигурността. Това пък допълнително утежнява планирането на бъдещо изтегляне на американските войски от страната. При това Вашингтон не иска да се изтегли от Ирак като победена страна – както навремето от Виетнам. Той не може и не бива да остави иракчаните на произвола на собствената им съдба. Ако подобно нещо стане, ги очаква нещо далеч по-кошмарно от онова, което виждаме в Ирак ежедневно.

Затова не е лишен от ирония факта, че най-добра помощ биха могли да окажат онези съседи на Ирак, които биха имали най-голям интерес, положението там да не излезе окончателно изпод контрол. Става дума за Иран, Сирия, но така също и за Турция, Йордания, Кувейт и Саудитска Арабия. Всички те би трябвало да се срещнат с представители на иракското правителство и независимо от различията си – и с представители на американците – за да потърсят изход от положението. И в този случай не може да се очаква бързо решение на проблема, но все пак би се появила искрица надежда. В крайна сметка отговорното поведение на всички държави в Ирак може да създаде онази база от доверие, която да помогне при решаването не само на основния проблем, но и на някои странични.