Наследството на бригадирите

Тези дни с тържества, уважени от самия президент, министри и депутати от управляващата БСП бе отбелязана 60-годишнината от бригадирското движение. Чисто политически мероприятието бе предназначено за най-твърдия електорат на червените, който трябва да бъде мобилизиран за предстоящите президентски избори. В медиите то бе широко отразено с акцент върху носталгията и романтиката. Малко думи бяха казани върху фактическата страна на това историческо събитие, последвано от така наречените задължителни бригади, които тормозеха цели поколения ученици, студенти и трудови колективи, чийто труд бе безобразно експлоатиран от партията държава. Акцентът върху, който искам да обърна вниманието ви е върху наследството. Върху онова, което онази епоха и конкретните хора, които я творяха оставиха на потомците си. Спомням си, че два от движещите мотиви по времето на социализма бяха именно „светлото бъдещето и идните поколения”. И тъй като днешното настояще е тогавашното бъдеще можем без много затруднения да поговорим до колко е светло и доколко отговаря на всички жертви, които партията караше обществото да прави в негово име. И тъй като настоящето е продукт на миналото и няма как да бъде друго яче, не можем да не кажем, че като общество днес сме такива каквито сме, защото вчера сме били такива каквито сме били. Усилията ни тогава дават този резултат сега. България не е легнала една на 9 ноември 89-та и не се е събудила друга на 10 ноември 89-та. Нейното настояще е определено много отдавна и следва логичния ход на развитието й. Сега да видим какво са ни оставили онези хора с белите коси, които честваха бригадирското движение и за които все по-малко ми е жал, наблюдавайки поведението им. Дали са построили шедьоври на архитектурата, или жизненоважни и добре направени пътни артерии, или каквито и да били модерни заводи, съоръжения и материални блага, които техните наследници да използват с благодарност и признателност. Построиха ли Голдън гейт, бруклинския мост, или магистрала, която да свързва от единия до другия край земята като една човешка длан…Какво оставиха след себе си с което могат наистина да се гордеят. Аз не се сещам. Освен за селски пътища, направени грубо, вечно нуждаещи се от ремонт, безсмислени заводи, които тровят, намиращите се до тях градове и безумни начинания, зарязвани по средата. Не е много приятно да се каже, но пък е истина – тези хора не оставиха нищо смислено след себе си. Трудът им е бил безполезен. Може някой да каже, че звучи жестоко, но е факт. И освен чисто материалните неща които изброихме до тук, можем да споменем цели сектори на живота и да поставим същия въпрос. Какво от онова, което направихте със земята, здравеопазването, осигурителната система, образованието, икономиката, културата можеше да послужи като основа на сегашния живот. Отговорът отново е – нищо. България загуби половин век в безсмислени експерименти, а днес бавно и мъчително се завръща към реалността. Ето защо умилителните държавни чествания на бригадирското движение са меко казано нелепи, а и не водят до нищо. По-добре е да се каже истината. Само тя може да ни освободи от заблудите на миналото и да даде смислени плодове в бъдещето.