НАТО преживява в момента най-сериозната промяна в досегашната си история.

Ще се удаде ли на трансатлантическите партньори с консенсус да се нагодят към променените условия за сигурност или всеки ще поеме по различен път? Ако се вземе дебатът около Ирак за ориентир, отговорът изглежда еднозначен: Европа и Америка тръгват в различни посоки. Америка, изградена на принципа на националната държава и мислеща в категориите на военната власт поема по път, различен от този, към който се ориентира пост-националната и почти пост-военна Европа. Атлантческото движение - като философия за особения характер на европейско-американското сътрудничество, изглежда пред свършек. Впечатлението обаче е измамно. Нито Америка и Европа неудържимо се разделят, нито пък е приключена мисията на атлантическото движение. Онова, което е пред свършек е традиционният, концентриран над Европа и Студената война мироглед. На негово място идва нов атлантизъм, който не се обръща с носталгична идеализация към миналото, а към днешния и утрешния ден. Онова, което на пръв поглед поглед прилича на безкраен списък с трансатлантически разногласия е не отолкова резултат от несъвместими светогледи, колкото от различните скорости на нагаждането към новите предизвикателства. Друг белег на новият атланвтизъм е отказът от досегашното "географско разбиране" на проблема за сигурността в полза на едно функционално понятие за сигурност, което се концентрира не толкова над региони, колкото над определин области. Култивираното в Европа в продължеиен ан 50 години разделенение на близки и далечни заплахи, вече е отживелица. В епохата на тероризма и оръжията за масово поразяване, географската дистанция не предлага достатъчна защита. Трансатлантическата политика за сигурност през 21 век означава също да се обръща засилено внимание на проблема за оръжията за масово поразяване. Трансатлантическите партньори не се подадоха на изкушението да гледат на липсата на ОМП в Ирак като на доказателство за незначителността от подобна заплаха. Последните развития в Иран, Либия и Северна Корея по-скоро показват, че в центъра на един нов атлантизъм би трябвало да застане изработването на обща стратегия за ограничаване разпространението на оръжията за масово поразяване.

С прехода от териториална отбрана към проекти за стабилност се променя в същото време и самата роля на военните съюзи. Дълготрайни коалиции като НАТО остават по силата на своята политическа и военна издръжливост "най-добрия избор" в рамките на мултилатералната трансатлантическа политика за сигурност. САЩ винаги ще трябва да осъзнават този факт. И все пак създаването на "коалиция от поддръжници" се превръща в легитимна алтернатива по отношение на организационната форма, под която се води борбата срещу новите заплахи.

Европа изразява воля за обща външна политика с глобални претенции и настоява за повече военна дееспособност - макар и това засега не винаги да се тълкува точно така от Вашингтон. Не е възможно обаче да има европейски антипод на американците в областта на политиката за сигурност. Нито една от заплахите на ранния 21 век не може да бъде овладяна без помощта на американците.

Европа не стои вече в центъра на американската политика за сигурност. Времената на Студената война преминаха под знака на борбата за либерален политически ред в Европа. И в десетилетието след падането на Берлинската стена, усъвършенстването на Европа като демократическо пространство си остана съвмесетн трансатлантически проект. Че той още не е завършен, сочат развитията на Балканите или в Кавказ. Само че консолидирането на Европа не е вече алфата и омегата на трансатлантическата политика за сигурност. Големите предизвикателства и съзидателни задачи се намират извън Европа.

Опасението, че поради по-малката насоченост на вниманието към Европа тя ще изгуби и статута си на първостепенен стратегически партньор за СА е безпочвено. Особеният характер и качество на американо-европейските отношения и занапред ще си остане непроменен. Прекалено много неща обвързват двата континента и прекалено много неща ги отделят от останалите.