Недолюбваният победител

На финала Кери за малко щеше да излезе пръв. Но това не се получи - и европейците са разочаровани. И така, Буш остава за още четири години в Белия дом. Защо? И какво означава неговата победа?

Най-добрите съюзници на Буш бяха самият Кери и, въпреки всички съмнения, войната. Кери изглеждаше идеалният човек за президентския пост и беше по-убедителен от Буш в предизборните дебати, само че хората отдавна са разбрали, че не трябва да се вярва на предизборната реторика. Кери беше променял твърде често позициите си и остави избирателите с впечатлението, че не е особено солиден в убежденията си. Той беше гласувал против първата война в района на Персийския залив, въпреки че тя имаше благословията на ООН и се подкрепяше от широка световна коалиция; после пък гласува за войната в Ирак, въпреки че й липсваха тези атрибути. А сега?

Стандартният му лозунг гласеше: "Погрешна война на погрешно място в погрешно време". Все пак позицията му почти не се различаваше от онази на бушистите - до такава степен, че Буш се пошегува: "Той предлага точно това, което вече правим". Избирателите не му повярваха, че ще успее да увлече в Ирак европейските противници на войната; те са достатъчно прозорливи, за да знаят, че Берлин и Париж не последваха Америка в Ирак не защото Буш им е неприятен.

Война и терор: американците са сменили само веднъж президента си по време на война - Труман с Айзенхауер по време на Корейската война през 1952. Колкото и зле да са работите в Ирак, избирателите не смятаха, че Кери би могъл да бъде по-добър пълководец. Допитванията настойчиво показваха, че що се отнася до войната в Ирак и до борбата срещу тероризма, те се доверяват повече на Буш, отколкото на съперника му - макар да признават по-добрата икономическа политика на последния.

А европейските "избиратели"? До 80 процента от тях предпочитаха джентълмена от Източния бряг, но ето че сега ще трябва да търпят още четири години недолюбвания, дори омразен Буш. За тях има може би известна утеха във факта, че американската външна политика при Кери би се подобрила откъм тон и стил, но не и по същество. Терористичната заплаха изисква поведение, различно от онова, с което са свикнали европейците на своя мирен континент, а огромната мощ на Америка й позволява именно онези солови акции, които са кошмар за европейците. Кери или Буш - Америка си остава обаче единствената свръхсила.

Дали вторият мандат на Буш ще има по-благ характер от първия? Възможно е той да смени Дон Ръмсфелд, повелителя на големите приказки. Но онези, които очакват от Буш преображение вместо просто отрезвление, те просто не го познават.

И все пак трябва да се надяваме, че Буш ще престане да бъде Буш; тоест: не толкова нахакан и самонадеян, по-открит за мненията на другите - и то в собствен интерес. Защото целите, които Америка си поставя за следващите четири години, изискват приятели, на които може да се разчита, а те очакват не само да бъдат изслушани, а и уважавани. Иначе как смята Буш да пресече севернокорейската и иранската атомна програма, да спаси долара, да победи терора, да опази демократичния проект Ирак от вътрешните му врагове? Ако все пак Буш не е съгласен да се вслуша в Европа, нека поне се вслуша в собствения си народ, 87 процента от който, според едно съвсем пресно допитване, искат Америка "да сътрудничи с ООН".

Освен това: всички други допитвания потвърждават, че за каквато и буря да става въпрос, американците предпочитат да седят в една лодка с колкото се може повече съюзници. И най-голямата демократична сила в света не иска да бъде сама. Кери предусети това, Буш все още трябва да го разбере.