Новите стари съюзници – Саркози и Меркел при Буш

През двата почивни дни Буш посрещна в ранчото с в Крофърд, Тексас, федералната канцлерка на Германия Ангела Меркел, а малко преди нея и френския президент Никола Саркози във Вашингтон. Коментар от Кристина Бергман:

Транатлантическият ледников период приключи. Ако трябваше още някакво доказателство, че САЩ от едната страна, а Франция и Германия – от другата искат да разгърнат нова страница в съответните си двустранни отношения, то такова доказателство бе получено тези дни.

Източно-германската физичка и синът на унгарски емигрант при това в съответствие с индивидуалните си темпераменти подходиха по разному. В словото си пред Конгреса на САЩ Никола Саркози обърна внимание върху дълголетната обща история преди спора около войната в Ирак, демонстрира голямо въодушевление от Америка и за всеки случай изцяло избегна темата “Ирак”. Той трябва да внимава да не се превърне в новия “пудел” на американския президент, наследявайки с това непочетно звание бившия британски премиер Тони Блеър. Защото, който иска да има влияние, трябва да е на ниво.

Ангела Меркел е по-хитра в това отношение. Тя прие поканата в ранчото, а по този начин й президентското издигане на нейната особа в рицарство, едва след като връзките й с Джордж Буш вече бяха поукрепнали и тя вече не един път му беше казвала открито мнението си. Президентът няма проблеми в това отношение. Когото вече веднъж е обикнал някого, той му остава верен – в добри и в лоши времена, както нееднократно е доказвал.

Ала не само темпераментите и личните съдби на Меркел и Саркози допринесоха за сплотяването. Всички осъзнават, че дните на Джордж Уокър Буш в Белия дом са преброени. Както Саркози така и Меркел ще поддържат политически връзки и с приемника или приемничката на Буш и в това отношение е важно посоките да се определят навреме.

А президентът на САЩ се опитва през последната година от мандата си, да спаси каквото все още може. Наистина той непрестанно повтаря, че в политиката си не се ръководи от демоскопските анкети и равносметката щяла да бъде направена много по-късно. Ала и той не би искал да сдаде властта без никакъв демонстративен успех.

Т.е. и двете страни са разбрали, че не могат една без друга. САЩ са и остават единствената супер-сила, разполагаща с ресурсите и волята да се ангажира в кризисните региони. Това обаче и не се получава съвсем без влиятелни съюзници. Чисто и просто да се отпише “старата Европа”, както бе сторил бившия военен министър Доналд Ръмсфелд, не може. Страните от “новата Европа”, въпреки цялото уважение към тях, имат да извървят още дълъг път, за да достигнат поне част от политическата тежест на Германия и Франция.

Европейците на свой ред проумяха, че не могат сами да решават кризите – от въпроса за статута на Косово, през Близкоизточния конфликт, та до глобалния климат. Те се нуждаят от САЩ. В това число и по ядрения спор с Иран. Защото, който е избарл пътя на дипломацията, ще върви по него по-успешно ако има до рамото си нация, която след като всички други възможности не проработят, няма да се стресне и пред изпращането на войските си на война.