Нови обвинения на САЩ по адрес на Иран

Твърденията за предстоящо нападение на САЩ срещу Иран били “празен шум” – уверява президентът Буш предвид растящата критика срещу все по-явния му курс на конфронтация с Иран. И той успява да представи политиката си към тази страна едва ли не като “политически усилия за мирно уреждане на проблемите” – както по атомния спор, така и по въпроса за предполагаемата подкрепа на Техеран за бунтовниците в Ирак. Всъщност администрацията на Буш произвежда повече шум, отколкото нейните критици.

Сега Вашингтон твърди, че Техеран доставял оръжие на иракските бунтовници, и че това щяло да има сериозни последици. Като “доказателство”, анонимни американски офицери представят на подбрана група от журналисти в Багдад експлозиви и бомби с ирански надписи; въпроси и снимки не са позволени. Светът трябва просто да вярва на онова, което американците му сервират.

Така както навремето трябваше да вярваме на бившия американски външен министър Колин Пауъл, когато той се опитваше да убеди ООН, че тенекиените бараки в иракската пустиня били лаборатории за производство на оръжия за масово унищожение. Отдавна се разбра, че по този начин бе подведен както светът, така и самият Пауъл.

Светът би бил твърде наивен, за да повярва сега отново на подобни истории, раздухвани от Вашингтон. Става дума за така наречени доказателства, чието предназначение е един ден да послужат като оправдание за евентуална военна операция – операция, която струпването на американски бойни кораби в Персийския залив, прави още по-вероятно. Дори в самата Америка са малцина онези, които са склонни да съзрат “мирни намерения” в тази стратегия.

Но още веднъж за иранските оръжия в Ирак: известно е, че такива има, а също и защо. Бригадата Бадр, например, военното крило на шиитската организация ШИРИ, действаше в продължение на години от изгнаническите си бази в Иран, а днес е най-важната шиитска групипровка в Ирак. Естествено, че те имат ирански оръжия и муниции, и че те може да попаднат в лоши ръце. Например в ръцете на хората от “Армията Махди” на радикалния проповедник Моктада А-Садр, за когото сега научаваме, че бил избягъл в Иран. Много вероятно е и други групировки да се снабдяват с иранско оръжие – границата е много дълга и практически неохраняема.

Няма нужда да вярваме и на уверенията на Техеран, че не изпраща оръжие в Ирак. Дори във Вашингтон казват, че нямат доказателства за официална иранска намеса. Какво тогава: меси ли се Техеран или не? Дали правят “шум” противниците на Буш или пак шефът на Белия дом е онзи, който надава войнствен вой? Опитът с Ирак би трябвало да ни е научил този път да гледаме и слушаме много внимателно.