Няколко думи за музиката /По повод 1 октомври - деня на музиката/

Пиша тези размишления в Деня на музиката – 1 октомври. Хубаво е, че има Ден на музиката, въпреки че за хора като мен той е всеки ден. Именно поради тази причина не се сещам често за нещата, които бих искал да ви споделя днес. Много бързо човек свиква с многообразието и лукса. И така престава да цени истински ценните неща, придобити с усилия, лишения, рискове и труд. Така е и с музиката. Днес без да излизам от къщи, на практика мога да чуя всичко, което искам. Има го в интернет. Моите предпочитания са в класическата музика и джаза. Онзи ден „източих” великолепни триа на Бетовен, с Ане-Софи Мутер и Ростропович. Невероятното им изпълнение влезе в хола ми толкова естествено, без никакъв проблем. Тъй като съм свързал компютъра си с две големи колони, качеството беше чудесно. И тогава си дадох сметка, че само преди 10 години не бих могъл и да мечтая за подобно нещо. Да не говорим за преди 20. Споменах триата на Бетовен, защото те наистина са великолепни и във великолепно изпълнение. Освен тях обаче, ежедневно „тегля” от интернет десетки различни композиции и изпълнения. Посещавам в музикалните магазини поне 5 пъти седмично и на практика боравя с неограничена информация в тази област. Много малко обаче са нещата, които истински си струват. Когато навремето нямаше такъв избор и музиката достигаше до нас много трудно през всякакви възможни канали, оценявахме по-внимателно всичко, което слушахме, бяхме по-взискателни и запомняхме много добре онова, което си струваше. И досега мога за изброя произведения и изпълнения, които слушах тогава, и които помня до днес, а освен това намирам, че са едни от най-добрите. С нахлуването на пазара и технологичните възможности тази взискателност бе заменена от алчността. На практика трябваше да се купи и да се притежава всичко, което излизаше. Собственикът замени слушателя. Ситуацията с музиката много прилича на тази с книгите, които често се трупат вкъщи, само за да притежаваш едно или друго заглавие, а прочитането им се отлага с едно наслаждение за предстоящото удоволствие, което обаче винаги си остава предстоящо. Така беше и с музиката, докато в един момент не си дадох сметка, че от натрупаните заглавия, композитори и изпълнители, много малък процент са онези, които наистина си струва да чуеш, които те докосват истински и които могат да те променят. Каква полза от музиката или от литературата, ако не ни променя за по-добро? Дадох си сметка, че дори сред моята любима музика – класическата и джаза -, има много банални и на практика съмнителни откъм истинска ценност неща, че си струва да събираш само онези, които са истинска музика. Какво означава последното не мога да кажа. Мога само да усещам и да разчитам, разбира се, на собствения си музикален вкус, който изграждам от десетилетия. Това не означава, че не бих се вслушал в чужди съвети, но с твърдост знам, че истински хубавата музика все пак се намира твърде рядко. Колкото и изобилие на пръв поглед да има от нея. Много често не си даваме сметка, че музиката звучи предимно като фон, че ходим на концерт, заради определена социална игра, че нечие изпълнение всъщност въобще не ни е докоснало, но му ръкопляскаме, защото „така трябва” – добър тон е. А такова отношение убива музиката, също както и пълната апатия към нея. Всъщност, каквото и изобилие от добри изпълнители и композитори да има, истинската музика е като истинската среща. Много често тя не зависи само от човешките възможности, а е отблясък, малко свидетелство, за божественото присъствие в нас.