Олимпийски сенки и студентски ценности

Германските седмични вестници, разбира се, коментират Олимпиадата в Пекин и разнообразни други китайски теми. Ди Цайт изважда на първа страница началото на новата учебна година в Германия, а Райнишер Меркур пише за политическите сътресения в Турция. И двата вестника отдават почит към починалия през седмицата Нобелов лауреат Александър Солженицин. Най-напред от Райнишер Меркур – няколко трезви изречения за Олимпиадата:

„Критичният тон към Пекин показва още, че Западът никак не разбира Азия. В онези култури конфликтите се избягват с всички възможни средства. Там казваш „да” дори когато имаш предвид „не” и се опитваш така да нагласиш нещата, че никоя от двете страни да не изглежда губеща. За китайските организатори на Олимпиадата най-важното е в настоящата нагорещена атмосфера да не пострада имиджът им и да представят пред света префектно организирани игри. В азиатската култура няма нищо по-страшно от това да изгубиш имиджа си, да ти се смачка фасонът, а по този начин да сконфузиш както себе си, така и другите. На тази Олимпиада

сред губещите е и самият професионален спорт,

който все повече губи престиж заради все по-честите допинг-скандали.

Темата „допинг” е взела спорта за заложник и не желае да го освободи. А „властелините на олимпийските пръстени” се интересуват от нещо съвсем друго, ако съдим по откровенията на Герхард Хайберг, маркетинг-шеф на МОК. Той разкритикува масираното присъствие на полиция и войска, защото се отразявало зле върху посещаемостта на състезанията. Хайлберг се тревожи единствено от мисълта дали спонсорите ще могат да представят достатъчно ефикасно своите продукти. Защото е очевидно, че главната роля на Олимпиадите междувременно е поета тъкмо от спонсорите.”

Коментира Райнишер Меркур. От Ди Цайт пък сме избрали един любопитен анализ за ценностите на днешните студенти в Германия:

„Ако се поогледате из университетските библиотеки и по студентските купони, с изненада ще установите популярността на две неща: татуировките и годежните пръстени. И двете са израз на една и съща необходимост – копнежът по стабилност и сигурност.

След като големият свят непрекъснато се променя, поне малкият да остане непроменен.

Решенията, които се символизират тъкмо от татуировките и от златните пръстени, са лично техни, те не са от компетенцията на работодателите или на професорите. Според едно допитване до 6000 студенти, проведено от Ди Цайт, за тях семейството, приятелите и личното щастие са по-важни от кариерата. Много по-малък (спрямо 2002 година) е броят на онези, които искат да станат началници или да се раздават докрай в службата си. Но има и нещо объркващо. Двама от всеки трима студенти са готови да помагат на ближните си, обаче значително по-малък (пак спрямо 2002 година) е броят на онези, които биха се ангажирали политически. Мирът, свободата и справедливостта вече не са сред важните житейски цели на студентите. Значи ли това, че те са егоисти, аполитични мързеливци, които мислят само за личния си живот? Не.

Студентите имат идеали. Човек, който дава клетва за вярност към партньора си, който вече не поставя кариерата над личния живот и се грижи за икономичното използване на енергията, в никакъв случай не е нито хедонист, нито релативист.”

Коментира Ди Цайт.