Основание за тревожност

Насилието над деца напоследък сякаш взема застрашителни размери, стряска родители и учители, и предизвиква вяли и не особено адекватни реакции от страна на отговорните институции и църквата. Насилието стана и част от всекидневието на нормални семейства, което ни подсеща, че е време за смяна на непрекъснато натрапвания мутромодел на безнаказано и нагло поведение.

1002 са случаите на насилие над деца за първите шест месеца на тази година, показват данните на Агенцията за закрила на детето. За този период са подадени над 800 сигнала за деца, жертви на насилие, и са заведени 66 съдебни производства за ограничаване и лишаване от родителски права. Из четвърта страница на в. “Новинар”

В годините след промяната много се писа и говори за величавото, волско, мъдро и какво ли не още търпение на българина, то не бяха оди, то не бяха елегии…Мнозина застъпваха тезата, че тъкмо поради мирния характер на прехода, той се е оказал крайно несполучлив и се е проточил безкрайно във времето. Чуха се гласове, че и мирните, но масови протести, поразтърсили ни два-три пъти, били организирани и платени отвън. Факт е, че бунтът не ни е присъщ – малко по-силни сме в раболепието, обяснения бол, а и кръстопътността на мястото го предполага. Процъфтяващият тук индивидуализъм ни предпази от стихиите на насилието, но не и от насилието по принцип – то се разгърна в частното, в личното пространство на дома и групата – и интересно защо чак сега ни стряска, сигурно защото случаите му взеха да стават публично достояние. Но нима дръзките разстрели на босове и подбосове, взривяването на автомобили, офиси и кантори, побоите над нотариуси и митничари не ни подсетиха, че се случва нещо опасно, че над обществото тегне заплаха от масова мутризация, че ненаказаното насилие става норма, модел, устойчива скала в някаква нагла антиценностна система? Децата, с интуивността си на зверчета, я попиха първи и сега я възпроизвеждат. Питам се до каква степен училището за тях е смислена институция, останало ли е нещо от авторитета на преподавателя, важни ли са за тях старците, както стана обичайно да наричат родителите си и какво друго освен последните модели телефони с вградена камера и ен на брой мелодии, изпълнявани от ивана, драгана и петкана ги вълнуват?

Може и да кънти предубедено, преувеличено, истеричаво, но на дъното на произтичащото зло стоят простотията и чувството за безнаказаност, разплискало се от най-високите та до най-ниските етажи на властта, и съдебна, и изпълнителна. Защо десетина 14-годишни юнака да не пребият свой съученик, щом и Барона, и Тони Дебелия, и Златко Баретата, и всякакви емблематични бандити все си остават неосъдени, демонстрират наглост и високомерие, и завидно материално благосъстояние? Защо едно момиче на 15 да не направи публичен стриптийз пред кабинета на училищния директор и той да не бъде заснет в клип, щом всички фолкпевачки начело с азис непрекъснато го правят по екраните на националните телевизии? При това печелят и пари, и популярност. Защо да не заливат с екстременти една отличничка от бургаската немска гимназия, щом жълтата преса го прави всеки ден спрямо всички? Защо децата да са добри, щом злото ги обсажда отвсякъде?

Повече от ясно е, че отговорите всеки ще търси поотделно – те очевидно не се вътртят в главата на Ширин Местан и нямат нищо общо с бутиковото й излъчване, не ги свързваме и със суетния, остроумен и твърде самовлюбен вицепремиер и образователен министър, видно е, че не обитава една и съща реалност с драматичните проблеми на настоящето. Остава да се стреснем ние, родителите – и да се преборим не просто за децата си и не само за физическото им оцеляване, подходящо образование, среда, занимания, да се преборим за ценностната система, в която искаме да растат и се реализират.