Отзиви за драматургичния пробив на Димитър Динев във Виена

“Димитър Динев произхожда от България, от известно време има австрийско гражданство и като романист поне във Виена се радва на огромна известност и съответната популярност сред четящата публика. Той обича да провокира новите си сънародници с истории от старото отечество, където според него дори комунистическият трус след войната не е успял да промени митичната по същество настройка на българите.”

След това представяне на Динев като автор, рецензентът на ФАЦ очертава в общи линии сюжета на неговата премиерна пиеса: “Динев умее да разказва - дори старата история за Дедал, Икар, лабиринта и минотавъра, но в нови одежди. В древните саги поначало се преувеличава много, но от мотиви на гръцката митология, балканския фолклор, щипка сън в лятна нощ и малко сарказъм Динев е създал една удивителна творба.”

Вестникът изтъква играта на Мартин Райнке и Михаел Кьониг, изпълняващи двете главни мъжки роли. “Но авторът е бил така любезен да осигури силни, макар и малки прояви и на жените в лицето на Барбара Петрич и Дороте Хартингер.”

Рецензентът на ФАЦ е критичен единствено към работата на режисьора Никлаус Хелблинг, “който в случай на съмнение винаги клони към нелепите шеги и евтин, залежал майтап. Публиката е доволна дори когато драмата се превръща в трагедия . . . Но материалът, от който се раждат трагедии, е пропилян от глупостта на инсценировката.”

Сходна е преценката и на виенския вестник “Винер Цайтунг”. Рецензентът смята, че актуалният пълнеж в привидно митологичния текст на Динев прозира много трудно в постановката на Хелблинг. А това е съществено, защото “авторът изобщо не цели да опресни митологическите ни познания, а използвайки митичните маски да диагностицира хората и поведенческите констелации на нашето време”.

“Няма и дума – пише “Винер Цайтунг”: - произхождащият от България Димитър Динев, който сам се определя като европеец, а австрийците смятат вече за свой писател, и който напоследък се ползва с голяма популярност, е свършил отлична работа, задълбочавайки се в античната митология в процеса на работа върху пиесата си.”

На този фон заключението на рецензента е малко изненадващо: “Една постмодерна трагикомедия, приета топло от публиката, която поставя въпроси, но не дава отговори”. При това не е съвсем ясно дали има предвид текста или постановката, или може би и двете.