От другата страна на просешката паничка

С подписването на Договора за присъединяване към ЕС през април 2005 година България освен куп ангажименти по хармонизиране на националните си норми и практики, пое и задължението да координира външната си политика с останалите членки на съюза - в това число и да участвува в международното сътрудничество за развитие.

Това означава, че страната, която успя, макар и трудно, да се изправи на крака през последните 15 години - до голяма степен благодарение на международната донорска общност - вече предстои да застане от другата страна на просешката паничка. Вместо да получава помощи, самата тя да предоставя такива на още по-бедните страни. От догодина правителството ще трябва да отделя по 0,17 на сто от брутния национален доход /БНД/ за помощи за развитие, а след още 5 години сумите вече ще представляват 0,33 на сто от националния доход на страната.

Отпускането на помощи е труден процес

На организираната в София от Дипломатическия институт при министъра на външните работи кръгла маса по проект, свързан с българската политика за развитие, нейната прозрачност при създаването на нормативна уредба и програмна рамка, и финансиран от Оперативната програма „Административен капацитет” на ЕС, съфинансирана от съюза чрез Европейския социален фонд, стана ясно, че отпускането на помощи за развитие от нов и беден донор като България, е труден процес.

Изграждането на т.нар. капацитет за заделяне и предоставяне на тези средства, формулирането на ясна концепция не само как, а и за какво ще бъдат давани те, се оказаха труден, но и отговорен елемент от „ангажимента на цивилизованите страни към човечеството”, както се изрази на дискусията Ричард Левартовски от генералната дирекция „Хуманитарна помощ” на ЕК.

Възниква въпросът как на най-бедните и недоволни европейски граждани, да бъде представена бъдещата роля на България като държава донор така, че този ангажимент да не провокира въпроси от сорта на „защо трябва да изразходваме средства за други страни тогава, когато самите ние имаме нужда от тях” и „защо да спазваме правила по отношение на донорството, които някои от по-големите донори не спазваха, когато ни оказваха помощ в прехода към политически плурализъм и пазарно стопанство”, а по-скоро да предложи отговори?

Задачата става особено сложна

Донорството трябва да се организира в условията на задълбочаваща се рецесия в страната, на глобална икономическа криза и покрай неизбежните трудности при идването на власт на едно ново управление, заварило планини от проблеми и нуждаещо се от време да заработи пълноценно, ако успее да стори това.

Медиите, които би следвало да превърнат досегашната удобна „заучена безпомощност” на българите при получаването на помощи в активна позиция на граждани от европейска страна-донор, са също в криза на собствената си идентичност и липса на отговорност по отношение на своите публични функции.

Така парадоксите в близо тригодишното европейско битие на България се увеличават с още един – предстоящите донорски ангажименти на страната. Дали и как тя ще започне да се справя с тях, предстои да се разбере. На този етап е ясно единствено, че времето за „трансформация” в мисленето е съвършено кратко. До 1 май догодина.