Папата и Тери Шайво; обществеността и смъртта

Тази година дори Великден, деня в който християните честват победата на живота над смъртта, мина в сянката на Разпети петък – на страдението пред очите на света. От една страна гледката на измъчващия се, безмълвен папа Йоан Павел, от друга – намиращата се в кома Тери Шайво, със сряза в гърлото си, където не се вижда вече сондата за хранене. Великденските дни бяха белязани от два страдалчески пътя, които едва ли биха могли да бъдат по-различни и които все пак са тясно свързани: чрез придадената от масовите медии широка публичност на последния път към смъртта. И чрез въпроса: може ли по този начин човек да страда и да умре с достойнство?

Отдавна вече и то не само за действащите лица във Ватикана отмина моментът, когато можеше смислено и тактично да се дискутира дали е разумно Йоан Павел Втори да се възползва от възможността и да се оттегли от поста си. Решението е взето вече. Папата възнамеря да извърви пътя си докрай, свързвайки по неразривен начин своя понтификат със своето страдание. Христос също не бил слязал от кръста. . . При подобно сравнение им секва дъхът дори на католическите теолози. Но това, че папата не бяга от страданието си, че показва на целия свят: страданието, както всичко останало, включително и смъртта, е част от живота – това послание явно вълнува хората по-дълбоко, отколкото би могло да се предполага в нашето време, в което на дневен ред е преди всичко стремежът към wellness.

Ала какъв би могъл да бъде смисълът на папското послание по отношение на умиращата Тери Шайво? Нима тя не е страдала вече достатъчно – без изгледи за оздравяване, дори без шанс за завръщане към съзнателно възприеман живот? Ако страданието не може да отнеме достойнството на живота, означава ли това, че всеки трябва да търпи страданието си колкото модерната медицина със своите апаратури е в състояние да удължи живота, колкото и да е безперспективно? Не трябва ли тъкмо християните да свикнат да умират и да оставят и другите да умират с достойнство?

Папата взе вече своето решение. Поради естеството на своята болест Тери Шайво е лишена от възможността да вземе каквото и да било решение. Но кой би трябвало да реши вместо нея колко дълго трябва да се проточи нейното страдание – родителите й, мъжът й или може телевизионната публика в света? Който има лесен отговор на този въпрос, нека по-добре го запази за себе си. Едно общество, което не загърбва страданието, трябва да размишлява публично над тези въпроси, така както папата направи публично своето страдание.

Дискурсът върху общи принципи е едната страна. Другата, неблаговидната страна е политическото инструментализиране на една трагична съдба – нещо, което накърнява достойнството на страдащите повече от всяко, колкото и да е проблематично лекарско решение. А ние останалите, как трябва да реагираме ние? Във всеки случай заявената или отказана резигнация на един умиращ човек никога не трябва да се използва от другите хора като повод за оставянето му насаме с неговото страдание. Тъй като страданието, както всичко останало, е част от живота. Също и страданието на другите.