Парламентарни избори в Турция

Турският министър-председател може да назове съвсем точно датата на своя най-голям успех: 4 октомври 2005, когато започнаха преговорите между Анкара и ЕС. Преди това обаче правителството на Партията за справедливост и развитие извърши многобройни реформи: премахнати бяха зловещите съдилища за държавна сигурност, генералите бяха лишени от значителна част от правомощията си, започнаха телевиознни предавания на кюрдски език, езика на едно малцинство, чието съществуване до онзи момент просто се отричаше. Така че гордостта на премиера Ердоган бе напълно оправдана:

“Решението за започване на преговори за еврочленство е историческо решение не само за Турция, но и за ЕС. Откриването на европерспектива за Турция ще окаже влияние върху идентичността и структурата на съюза. Но преди всичко това решение потвърждава твърденията на ЕС, че е една плуралистична организация.”

Освен това при управлението на Ердоган Турция изживя невиждан стопански възход. Икономиката нараства средногодишно с 6 до 9 процента, валутата – в сравнение с миналото – е стабилна, а средният доход на глава от населението се е увеличил повече от два пъти през последните четири години. Тези успехи се дължат както на препоръчаните от МВФ реформи, така и на политиката на либерализация на Ердоган. Защото неговото правителство разгради голяма част от типичните по-рано държавни контролни структури. Председателят на Обединението на индустриалците Доган Ячиндаг препоръчва обаче да не се пренебрегва нуждата и от вътрешнопартийни реформи:

“В нашите партии всичко зависи единствено от съответния шеф. Той номинира дори депутатите в парламента. При това положение е трудно да се говори за парламентарен контрол върху правителството.”

И наистина при своето управление Партията за справедливост и развитие подобно на всички други турски политически формации се превърна във вождистка партия. Германецът Кристоф Нойман, който преподава история в един от университети на Истанбул, казва:

“Партията за справедливост и развитие днес е партията на Ердоган много повече, отколкото беше преди пет години. Направен бе опит за въвеждане на вътрешнопартийна демокрация, но постепенно той бе напълно изоставен.”

Полуизоставен бе и проектът за обществено-политическа реформа. Ето отново Кристоф Нойман:

“Не беше реформирана нито образователната система, нито пък чрез преустройството на социалната система се създаде база за широко обществено участие.”

Освен това през последните две години евроентусиазмът на турците отстъпи място на един много силен национализъм, като за това има принос може би и растящият в ЕС скептицизъм по адрес на Турция.