Парламентът на разширения Европейски съюз – една година след изборите

� Емил Попов

Участието в изборите за Европейски парламент е своеобразен индикатор за про- или антиевропейските настроения, които се ширят сред обикновените граждани на Стария континент. На първите преки избори, проведени през 1979-та, участват 62 % от избирателите в тогавашните девет страни-членки. В шестте страни, учредителки на Общността, това участие е дори 75 %.

След този в общи линии успешен старт на преките избори за парламент, които от тогава насам се провеждат на всеки пет години, би могло да се очаква, че с времето интересът към единствения пряко избиран орган в Общността ще се запази. Но четвърт век по-късно картината на изборите навява по-скоро песимизъм. През юни 2004-та пред избирателните урни застават едва 45 % от имащите право на глас европейци. Макар и в страните-създателки на Европейския съюз интересът да е е спаднал с 12 % в сравнение с 1979-та, там все пак участват 63 % от избирателите. Учудващо непопулярни са изборите за Европейски парламент в 10-те нови страни-членки. Там вземат участие средно едва 40 % от избирателите, като в Словакия тази цифра е 17% и бележи отрицателен рекорд в Европа на 25-те. Залужено ли Европейският парламент получи пренебрежението на избирателите в Братислава, Варшава и Талин?

Ситуацията около гласуването за Европейски парламент учудващо много прилича на референдумите за Европейската конституция. Хората гласуват за парламент, без достатъчно да познават функциите му в политическата система на Евросъюза. Създаден някога като чисто съвещателен орган, чиито права се изчерпваха с това да бъде изслушван, с годините Европарламентът успя да засили влиянието си. Още в член 189”б” на Маастрихтския договор е предвидена процедура, благодарение на която нормотворческите права на Парламента се изравняват с тези на Съвета на министрите. За първи път тогава парламентът като европейски орган можеше да осуети решение на Съвета, който е любимото дете на националните държави, преследващи често свои егоистични цели.

Европейският парламент успя да си извоюва и права при гласуването на бюджета на Евросъюза. И все пак, последната дума при одобряването на важни разходи, като например за аграрната политика, си остава в ръцете на Съвета. По съществени са правата на парламента, що се отнася до Европейската комисия. Според член 201-ви на действащия договор от Ница, с мнозинство от 2/3 от подадените гласове, парламентът може да гласува вот на недоверие на комисията и да я принуди да се оттегли като колегиум. Ако един ден бъде ратифицирана Конституцията, Европейският парламент ще може да избира дори и президента на комисията.

От общо 732 депутатски места, новите страни, пропорционално на тяхното население, имат едва 162. Абсурдно е да се мисли, че представени в парламента, те могат да формират мнозинство в унисон със своите специфични национални интереси. Това не само е практически невъзможно, но и нежелателно, тъй като противоречи на идеята, залегнала в основата на Европейския парламент. Поне по дефиниция той представя интересите на гражданите, които се формират често на наднационална основа и не съвпадат с архаичните рамки, наречени национални граници.