Пенсионерите от източногерманската държавна сигурност Щази

�т да бъдат осъдени в обединена Германия – такъв е законът.

Петер Виганд е бил полковник от ДС и работел като следовател в затвора на Щази. През 70-те години той придружвал по обратния ми път граждани на ГДР, които били нарушили закона в чужбина. Главно хора, направили опит за бягство през границата. В последната фаза той отговарял за западногерманци, задържани в източноберлинския затвор – най-вече шпиони и помагачи на бегълци през границата. Федералната република съкратила пенсията му с една трета. “Осъден съм до живот,” казва той, “а нищо не съм направил. Родителите ми са лежали във фашистките затвори и все ми повтаряха: С пръст да не докоснеш затворник. Винаги съм се придържал към това.” Виганд е малко като насекомо в кехлибар: Щази отвсякъде. След обединението на Германия така и не си намерил нова работа. Навярно тъкмо поради това последните 16 години са му се отразили толкова зле. Преживял само неприятни неща. На всичкото отгоре починал и синът му – известен спортист, европейски шампион по плуване, втори на олимпиада. През 1991 година получил инфаркт само на 32 години. Заради допинга, според пресата. “Глупости! – казва Виганд. “Цялото ми семейство страда от сърдечни болести, аз самият имам два байпаса.” Жал да ти стане за този Петер Виганд: стар човек, без власт, без своя страна, без син, дори без виличка. Взели му я реститути.

По-нататък Ди Цайт представя Волфганг Шмид, един от създателите на Комитета на посветените – организация на бивши офицери от ДС, която за известно време дори била под специалното наблюдение на днешното германско контраразузнаване – Службата за защита на конституцията. “Ще се обидя, ако Службата за защита на конституцията не се интересува от мен,” шегува се Шмид, който поддържа интернет-страницата на бившите служители на ДС. Как той самият вижда себе си и колегите? “Ние не бяхме опортюнисти. Аз лично имам чиста съвест относно работата си в Министерството на ДС. Разбира се, правили сме и грешки” – казва Волфганг Шмид. Най-големият проблем за него била латентната враждебност на ДС и на Комунистическата партия към интелигенцията. “Това беше пирон в ковчега на ГДР” – твърди той и продължава: “Та нали и интелигентните хора имат нужда да си кажат мнението. А Комунистическата партия, вместо да изслуша аргументите на опозицията, натоварваша с това ДС.” Когато разговорът обаче стигне до жертвите на Щази, Шмид за момент млъка, след което казва: “Не е вярно всичко, което те разправят.” Това е точката, в която приключват всички разговори с бивши офицери от Щази. Те приемат критиката, но са странно безучастни към съдбата на жертвите си. Английският историк Тимъти Гартън Аш нарича това “тактика на отричането филийка по филийка”. Просто всеки твърди, че в своята собствена работа изобщо не се е провинил. Ала има и още нещо: повечето от тези бивши офицери от източногерманската ДС все още са убедени комунисти. Те с почти ралигиозна вяра са убедени в това, че системата е много по-важна от съдбата на отделния човек.

В края на обширната статия Ди Цайт описва една сбирка на бивши служители от ДС: Пенсионерите от Щази все още се чудят защо всички ги мразят и защо се провали ГДР-то. Една жена взима думата и казва, че според нея политическата система с една-единствена партия и с апарат за поголовен контрол просто не може да просъществува. “Правилно” – казва бившият заместник-шеф на разузнаването Гросман. “Правилно” – викат и останалите. Усещаш, как им е олекнало. Ами да, системата е била крива. Събранието прилича на групичка за колективна психотерапия. Волфганг Хартман прави педложение: Комитетът на посветените да потърси контакт с жертвите на Щази. Само жертвите могат да ги освободят от несправедливите обвинения. Каква ирония на съдбата! Навремето жертвите зависеха от решението на офицерите от Щази, днес тези офицери зависят от добрата воля на жертвите си.