Поглед към Балканите

Времената, в които основания преди 11 години насред войната в Босна трибунал на ООН за бивша Югославия беше осмиван и игнориран, отминаха. Най-вече в Сърбия и Хърватия международният съд се превърна във важен фактор за вътрешната политика. Мнозина в тези две страни обвиняват трибунала, че е твърде преднамерен, че с политически мотивираните си обвинения налива вода във водениците на националистите и по този начин застрашава процеса на реформите.

Междувременно обаче и на противниците им стана ясно, че пътят към ЕС води само през Хага. Който отказва сътрудничество, трябва да очаква политическа изолация и икономически санкции. За повечето политици на западните Балкани сътрудничеството с Хагския трибунал е само едно досадно задължение. Зад него не се крие разбирането за необходимостта от занимания с близкото минало, а политически прагматизъм.

Така например досега нито един сръбски политик не е счел за нужно, да разясни на населението, какви са задачите на трибунала на ООН, за какво става дума пред него. Който се беше надявал, че процесите в Хага биха могли да поставят началото на на националното самоосъзнаване, остана разочарован. Наистина Белград под извънредно силния външен натиск предаде на съда обвиняеми, но общо взето стори твърде малко, за да се разгледа ролята на Сърбия в разпадането на старата Югославия и да разчисти сметки с престъпленията, извършени при опита за основаване на етнически дефинирани национални държави от сърби. Политиците се измъкнаха с оправданието, че всички са извършвали военни престъпления, а не само сърбите, следователно всички били по равно отговорни за станалото. Все още навсякъде на Балканите е широко разпространено мнението, че спрямо собственият народ се извършва несправедливост.

Често използваният след свалянето на Милошевич през октомври 2000-та год. в Белград аргумент гласи, че процесите по обвинение във военни престъплениябиха имали пречистващо въздействие, само ако се провеждат в самата страна, не е убедителен. Наложените от доверени лица на стария режим съдилища изобщо не биха били в състояние да се спревят. Преди всичко обаче на новото, про-западно ориентирано ръководство не му достигаше политическа воля, да се заеме с военните престъпления. Във всеки случай до ден днешен в това отношение не се е променило много. Мнозина политици-реформатори съвсем очевидно не са готови да скъсат радикално с режима на Милошевич, да разчистят последователно мрачното му наследство и да се отърсят от националистическия баласт.

Трибуналът на ООН е единственото място, където се извършва широкомащабна юридическа обработка на войните и зверствата. Дори само заради това той е от огромно значение, макар че в Сърбия и Хърватия малцина се интересуват от ставащото в далечната Хага. Само чрез индивидуализирането на вината могат да бъдат разградени представите за врага. Без трибунала до ден днешен нито един високопоставен офицер или политик не би бил привлечен под отговорност. Последствието би било безнаказаност, а на такава основа не може да се изгражда държавно-правов ред.

През последните години трибуналът след мъчителната си първоначална фаза постигна немалко. За това допринесоха преди всичко и признанията на сръбски обвиняеми, постигнати вследствие на оспорвани договорености с обвинителите срещу обещания за по-леки наказания за сметка на сътрудничеството. Причина за тази смяна на стратегията беше нарастващият цайтнот. По отношения на тези договорености се критикува предимно обстоятелството, че обвинението дори беше готово, да се откаже от най-тежкото вменено престъпление - а именно геноцида. По този начин трибуналът на ООН бил изгубил доверие, твърдяха критиците.

Именно показанията на направилите самопризнания сърби изкараха на светло богата гама от подробности за военнопрестъпления и изводи за техните причини. В особена степен валидно е това за Сребреница, където войските на босненските сърби след завземането на анклава през месец юли 1995 убиват хиляди мюсюлмани. Така например един босненско-сръбски офицер призна пред трибунала в Хага, че клането е било грижливо планирано и систематично проведено. Подобни показания се важни именно поради липсата на писмени доказателства.

По този начин наяве излизат много факти и дори за противниците на трибунала става все по-трудно да отричат или да омаловажават военнопрестъпленията. Благодарение на сръбските самопризнания бе разобличенкато пропагандна лъжа поддържания най-вече сред националистическите кръгове мит, съгласно който сърбите са били само жертви, при това разобличен от самите участвали сърби.

Успехите на трибунала на ООН са безспорно забележителни. Ала фактът, че двамата главно отговорни за войната в Босна Караджич и Младич са все още на свобода 9 години след издигането на обвинения срещу тях, е скандален. Отговорен е Западът, на когото очевидно не му достига политическата воля, да използва разположените в Босна сили на НАТО за арестуването на Караджич. Тази нерешителност винаги е служила на Сърбия като добре дошъл предлог за оправдаване на собственото бездействие по адрес на Младич. И действително: може ли да се изисква от Белград онова, което стрените от НАТО не възлагат на собствените си войски в Босна? Колкото и да е голям цайтнотът, трибуналът на ООН не бива да преустановява работата си, без да са били привлечени под отговорност Караджич и Младич.

След двегодишна работа обвинителите на трибунала приключват тези дни събирането на доказателства по случая на бившия югославски президент Милошевич. През май екс-президентът ще започне защитата си. Несъмнено той отново ще заложи всичко на карта, за да превърне съдебната зала в политическа сцена. Обвиняемият се харесва в позата на съдник. Още в самото начало на процеса той бе оповестил, че се чувства морален победител, тъй като истината била на негова страна. Признаци за проява на разбиране, камо ли пък на покаяние няма никакви.

При това обвиняемият би имал всички необходими причини за целта. Бивши близки негови доверени лица както и бивши югославски политици и западни посредници дадоха показания, че Милошевич е владеел не само всички политически институции в Белград, а и е упражнявал решаващо влияние върху Югославската народна армия, както и - поне първоначално - върху военното и политическото ръководство на хърватските и на босненските сърби. По този начин защитната стратегия на Милошевич беше пробита, тъй като той винаги е твърдял, че няма и не е имал нищо общо със сърбите в Босна и в Хърватия, поради което не бил и отговорен за провежданата от тях политика. Съдебно-наказателното преследване на военнопрестъпници от трибунала в Хага не е заместител за болезнените, но неминуеми занимания с мрачните глави от собствената история в Сърбия, Хърватия, Босна и Косово. Военнопрестъпленията не са дреболии, които могат да бъдат отминати с мълчание или с риторически упражнения. Мнозина политици-реформатори в Белград са се окопали в упоритата си вътрешна съпротива. Те отказват да поемат политическата отговорност за злодеянията на стария режим. Правят се, като че ли те изобщо не ги засягат. Ала голяма част от духовните елити в националистическото си заслепление подкрепят Милошевич и той е преизбран няколко пъти за президент. Скъсването с войната и миналото е основата за процеса на помирението и за истински демократично ново начало на западните Балкани.