Поглед към Балканите

В Истанбул са останали едва около 2000 гърци, но те не обичат да говорят за тях като за "последните". Те се смятат за носители на една велика историческа традиция, започваща от Византия и стигаща до православието. За тях разказва Барбара Шпенглер-Аксиопулос:

Гръцко-православното присъствие в Истанбул е хилядолетно и най-тясно свързано със съдбините на този град. В началото на 21 в. то се свежда до една шепа хора, повечето от които не са вече млади. За хората по улиците на този огромен град, неговата велика гръцка традиция не означава много. Стълбът, на който се крепи модерната турска република, създадена през 1923 от Ататюрк, е националната идентичност, почиваща върху абсолютна хомогенност, и враждебна към малцинствата. Гърци, евреи, арменци, кюрди, макар и да притежават турско гражданство, са "чужденци", защото принадлежат към друг етнос.

Макар гърците да не са добре дошли в собствения си град, последният носи техния отпечатък. Доказателство за това са безбройните черкви, училища, болници, гробища, кафенета и хотели, както и безчет вили от 19 в. Истанбулските гърци се борят с неотслабваща сила за своето присъствие. В своята упоритост те напомнят понякога на последния византийски император Константин ХІ Палеолог, който през 1453 свързва съдбата си с тази на града. Местните гърци се смятат за продължители на тази историческа традиция.

Официално се твърди, че броят им е 2000, тъй като с тази цифра е свързано и оцеляването на православната патриаршия. Ако вярващите са по-малко от 2000, патриаршията ще трябва да се изнесе от града. Впрочем в частни разговори повечето местни гърци признават, че вече не наброяват и 1500. Те самите се наричат ромеи, тоест римляни, напомняйки, че Византия е била продължение на Римската империя. За тях Истанбул си остава Константинопол или просто "и поли", градът.

Може би най-важната промяна в пъстрата мозайка на многомилионния град е изчезването на малцинствата от градския пейзаж. От 20в. насам прииждат все нови заселници от Анадола. Въз основа на Лозанското споразумение, през 1923 се извършва размяна на населението между Гърция и Турция - с изключение само на мюсюлманите в гръцка западна Тракия и на около 130 000 гърци в Истанбул. Целенасочените мерки срещу малцинствата и специално срещу гърците ги принуждават постепенно да емигрират. Кулминацията е достигната с погромите на 5 и 6 септември 1955, насочени само срещу гърците: хиляди къщи и магазини са плячкосани, черкви и гробища осквернени. През 1964 кипърският конфликт става повод за изгонването от Турция в двудневен срок на10 000 гърци без турско гражданство. Те биват последвани от хиляди други гърци, за които животът в Турция е станал вече непоносим.

В живота на истанбулските гърци има една институция, която не спира да им дава кураж - православната патриаршия. Само че и нейното съществуване е несигурно, тъй като семинарията, която подготвяше духовници бе затворена през 1971. А според закона патриархът трябва да бъде турски гражданин. Сегашният патриарх Вартоломей І успя да върне на тази така крехка институция нещо от стария й блясък.

Истанбулските гърци силно се надяват Турция да бъде приета в ЕС, защото свързват с това надежди за решаването на най-важните си проблеми. Те очакват конкретни дела, тъй като вече са се наслушали на приказки: те искат училищата им да бъдат отворени за деца от всички етноси, за да не бъдат закрити; искат гаранции за запазването на патриаршията и отварянето отново на семинарията; искат, накрая, да могат да живеят нормално както малцинствата в страните от ЕС.

Турският министър-председател Реджеп Ердоган е заложил всичко на една карта: предстоящата среща на високо равнище на ЕС трябва да даде зелена улица за започването на предварителни преговори с Анкара за членство в общността. Чуйте кореспонденцията на пратеника на вестник "Ди велт" Евангелос Антонарос:

Подобно посещение е нещо необикновено в една страна, в която военните от десетилетия свирят първа цигулка. Но дори началникът на генералния щаб Хилми Йозкьок се видя принуден да се съобрази с новите правила за поведение и направи визита на премиера Ердоган. Генералът разгласи публично какво казал на Ердоган на тази среща, състояла се само няколко преди преди кипърските преговори в Ню Йорк: по няколко точки не трябва да има никакви отстъпки от турска страна, например, що се отнася до двузоналния принцип или сигурността на турците в Кипър.

Ердоган го изслуша внимателно - и не помръдна нито на йота от своя курс. По същото време, за съгласуване на общата линия, в Анкара беше и водачът на кипърските турци Рауф Денкташ, който е смятан за противник на помирението на разделения остров. Ердоган го изпрати за Ню Йорк с наставлението да не забрави да бъде лоялен, защото ако се отклони от набелязания курс, кипърските турци щели да платят за това много висока цена.

Ердоган не иска нищо да рискува. Неговата "върховна национална цел" е сближението с ЕС. Той проявява разбиране за исканията на европейците и извършва реформи с зашеметяващо темпо. Това му носи допълнителна популярност. Актуалните допитвания показват, че всеки втори турчин е готов да го преизбере за министър-председател.

От гледна точка на своята партия, едно широко религиозно-популистко движение, Ердоган смята сближението с ЕС за най-добрия начин за отхвърляне на оковите на "бюрократичната олигархия", която от десетилетия сковава Турция. Освен това средният човек на улицата очаква от това развитие подобряване на материалното си положение. Затова Ердоган залага всичко на срещата на високо равнище на ЕС в края на тази година: той очаква да бъде определена конкретна дата за започването на преговори за прием на Турция в общността. Отклоняването от тази цел би разклатило авторитета на Ердоган в очите на онези кръгове, които поначало гледат на него с голямо недоверие. Тук влиза генералитетът, турският дипломатически елит, бизнес-кръгове в Истанбул и най-вече националистическите партии. Един западен дипломат в Анкара казва, че засега, макар и със стиснати зъби, турският истаблишмент подкрепя линията на премиера, но веднага ще започне да клати стола, на който седи, ако през декември Турция не получи жадуваната дата за преговори.