Поезия в мегаформат – „Портите”

Проектът беше осъществен. В продължение на 16 дни нюйоркският Сентръл парк носеше бляскавата си оранжева украса. 7532 платна, подобно плътноходки се вееха по протежение на извиващата се алея, образуваха златен балдахин, под който сякаш на тържествена процесия минаваха стотици хиляди очаровани посетители, превръщаха сивия зимен пейзаж в окрилящо прозведение на изкуството. След това инсталацията на Кристо и Жан-Клод “Портите” бе демонтирана също тъй старателно и нецеремониално, както и бе поставена. Остават само снимките и невероятното удивление колко спонтанно се отдадоха на този популистки спектакъл иначе хладните нюйоркчани. Сега те гледат към осиротелия без “Портите” Сентръл парк едва ли не с меланхолия. Разбира се, Ню Йорк нямаше нужда от това “най-голямо художествено произведение в историята на града”. Самодоволната американска метрополия винаги привлича със суперлативи: с най-големите музеи, с най-нашумелите тенденции, с никога незаспиващия град. Може би именно затова бяха необходими цели 26 години, докато двамата художници най-после получиха разрешение да осъществят напълно безполезната си творба в любимия си град.

Но платната едва бяха опънати, когато стана ясно, че “Портите” са точно като по мярка за самовлюбената, градска среда на Ню Йорк. Отначало акуратно плисираните оранжеви завеси висяха като прилежно пригладени поли. Но щом повяха първите ветрове, те се разпериха като фриволната рокля на Мерилин Монро в известната филмова сцена. Разположените като в шпалир порти изведнъж заизглеждаха привлекателно леки, обрамчиха сияйно синьото небе и маркираха хоризонта с наситено оранжево. Поезия в мегаформат, която за две седмици превърна вечно забързаните нюйоркчани в по детски заплеснати по нея съзерцатели. Дори и най-заклетите противници на “Портите” бяха в крайна сметка завладени от техния чар. Гордън Дейвис, главният управител на парка, който през 1981 г. беше казал, че “проектът идва не на време, не на място и не по мяра”, пристигна на откриването на 12 февруари като фен и обяви, че Ню Йорк е чудесен град, именно защото тук човек безнаказано може да промени мнението си. Богатите обитатели на жилища в близост до Сентрал парк, които години наред мърмореха срещу проекта, посрещнаха откриването му с шампанско и стриди. Гледката “отвисоко” не беше обаче най-добрата перспектива към “Портите” – истинска наслада можеше да изпита само онзи, който се разходи под тях. Нетипично за Ню Йорк беше също това, че този път нямаше предварителни частни посещения за богатите и властимащите. На вернисажа на елитарната творба на Кристо и Жан-Клод бяха поканени всички. За успеха на акцията говори и това, че разходите в размер на близо 20 милиона долара, поети както винаги от самите художници, този път още преди завършването на “Портите” бяха изцяло покрити от продажбата на скици, рисунки и предишни работи на художниците. В крайна сметка търсенето беше толкова голямо, че редица колекционери, дошли в Ню Йорк специално за откриването и надяващи се да откупят нещо “за спомен”, останаха с празни ръце.

Доколко “Портите” междувременно са се врязали в колективната памет, показват редица имитаторски проекти, толк-шоута и сатирични снимки. Както и оживената дискусия какъв точно е бил цветът на платната. Впрочем, част от замисълът на проекта е “Портите” да се превърнат в поле за проекции на всевъзможни асоциации. Едни ги определиха като “ден за пране в зен-будистки манастир”, други ги видяха като един вид поклон към романтичния пейзаж на Сентрал парк, а трети разпознаха в тях коментар към минимъл арт на Донълд Джуд и Фред Сандбек.