Поправките в Стратегическия преглед на отбраната на България

Три ”гафа” открил генерал Колев. Открил ги и ги посочил в анализ на политическия доклад на правителството, с който въпросният наистина изключително важен документ бил депозиран в парламента и предоставен на Комисията по национална сигурност. Първо, не се посочвало конкретно кой командва пряко въоръжените сили. Отбелязвало се, че ”стратегическото ниво на ръководство” се осъществява от Министерството на отбраната, но не се споменавало за Генералния щаб. Второ, от прегледа ставало ясно, че 100% професионална армия трябвало да се очаква към 2015, а не към 2010 година, както било вече прието във военната ни доктрина. И трето, неправилно се използявало понятието ”армия”, вместо понятието ”въоръжени сили”, защото под ”армия” е правилно да се разбират сухопътните сили.

Прав е генерал Колев. Прав е и с трите си забележки. Не само точно сега, но и през всичките години след зората на демокрацията въоръжените сили са били и все още са най-болезнената струна на промените. И именно защото в армията (нека ми бъде позволено за по-удобно да използвам и аз този термин) и най-дребните промени отекват с десетократно по-силен обществен отзвук. Там гражданското ръководство няма право да греши. Десетократно по-внимателно трябва да бъде в работата си и да не допуска и най-дребното недоглеждане и немърливост, защото дори една редакторска непрецизност моментално налива вода във воденицата на предразсъдъците, дето и до днес ни се точат като опашка от миналото.

Известно е каква беше войската ни при комунизма – институция със свои имоти и финанси, с руски така наречени съветници, с допотопната наборна система по съветски образец, при която войниците бяха повече строителни работници отколкото бойци. с генерали и полковници до един проверени и предани на партията и вожда, със специални заплати и на брой повече от ефрейторите. Това беше институция на тоталитарната държава.

Тъй че немислимото навремето цивилно ръководство, което да стои над генералите във военното министерство е сега длъжно да се доказва със всеки свой акт. Особено пък когато цивилното ръководство излиза от политическа партия, която не е наследница на партията, под чиито грижи се е оформил манталитета на сегашните генерали и тогавашни младши офицери.

Министър Свинаров бил казал по повод забележките на генерал Колев, че няма нищо против въпросният документ да бъде (цитирам) ”прецизиран”, сиреч поправен, пък макар и с това гласуването му в Народното събрание да се забави. Един вид ”е, да, не сме перфекционисти, ще го оправим, голяма работа”. Резултатът е точка в минус на принципа, по силата на който и адвокат като него може да бъде министър на отбраната.

Но ми се ще да попитам дали генерал Колев щеше да говори (този път ще цитирам него) за ”срив на държавността”, че ”армията не може да стои безучастна”, че той и министъра живеят в различни светове и прочие откровения, които са парекселанс политически, ако на мястото на Свинаров беше Румен Петков от БСП например? Щеше може би пак да недоволства от редакторските недоглеждания, ала само в кабинета си. А вероятно и там не. Човек, като него, издигнал се в йерархията в ония времена, сигурно не е забравил как и стените имаха уши.

Тъй че да не смесваме основателните забележки на генерала за пропуските в документа на министерството с тупето му да прави политически изказвания. През 1951 г. президентът на Съединените щати Хари Трумън уволни на часа легендарния генерал Дъглъс Макартър, който прие капитулацията на Япония, задето си позволи да каже две политически приказки по адрес на Китай, а през 1957 г. Хрушчов стори същото с не по-малко легенрадния маршал Жуков и пак заради пустата човешка слабост да те харесат по телевизията.

Ако един военачалник не е същевременно цар или диктатор, чувството му за мярка е повече от задължително. Защото за непремерени приказки навсякъде бият здраво през пръстите.