Постановка на Димитър Гочев в “Дойчес театър” Берлин

Според “Нойе цюрхер цайтунг” успехът на постановката се дължи на задълбочената режисьорска интерпретация и добре поставените актуални акценти. “Театърът на Гочев, се казва в отзива, е театър на остроумния бунт срещу несъвършения свят; той не търпи халтура, нито пък евтини препратки към настоящето. Комедията на Джонсън се превръща в негативна историческа утопия, която показва осъдителен, но и променяем свят.” “Берлинер цайтунг” отбелязва противоречивите реакции на публиката след премиерата и се спира по-подробно на актьорските изпълнения. Под заглавие “Меланхоликът и пролетарият” “Франкфуртер рундшау” публикува обширен анализ на постановката; ето по-важните моменти.

Волпоне е престъпник. С измама измъква пари от хората, като се представя за болен и обещава, че ще завещае много пари на всеки, който му направи добро. Волпоне е театрален герой и действа според волята на своя създател Бен Джонсън, който пък е съвременник на Шекспир и далечен предшественик на Брехт. В пиесите си бичува алчността и безбожието. В този смисъл Валпоне е негов агент – служейки си с лъжа и измама на сцената, той разкрива злото в живота и подпомага победата на доброто. Тази конструкция обаче е съмнителна, защото на сцената фалшът и злото доста често оставят доброто на заден план.

В постановката на “Валпоне” в Дойчес театър ролята на Валпоне изпълнява Самуел Финци. Дребният, наглед сякаш невзрачен актьор обединява в себе си буен темпарамент и здравия разум на протестантски въздържател. Екзистенциален меланхолик с меко източноевропейско произношение. Изпълнението му е изключително; заедно с партниращия му Волфрам Кох в ролята на слугата Моска той завладява сцената.

Режисьорът Димитър Гочев щедро вплита в пиесата на Джонсън чужди “заемки”; така комедията изведнъж се оказва осеяна с филмови цитати, откъси от различни четива, поуки. Но все едно откъде са взети думите, сценичният текст на Бено Бесон и Елизабет Хауптман е изпълнен с цитати, които внушават едно, а именно, че човекът е пропаст. За разлика от Бен Джонсън, който се е придържал към ограниченията, налагани от времето, Гочев говори прав текст. Той запазва типажа, но предоставя на актьорите максимална свобода. Като своеволно действа всъщност само онова, което точно следва драматичната структура на Джонсън. Финалът на пиесата обаче е променен. Джонсън не се доверява твърде на моралната действена сила на пиесата си, ето защо във финала включва, за по сигурно, съдията – той заплашва с драконовски наказания грешниците сред публиката, които не са готови да променят живота си, да го направят праведен и богоугоден. В постановката на Гочев няма съд; има хор, разположен на първите няколко реда в зрителската зала и обаждащ се отвреме-навреме, колкото да потвърди, че е покорно и глуповато множество. Заключителната присъда над Волпоне и неговия, сиреч нашия свят произнася Селия – жертвата, която единствена запазва достойнството си: “Към метрополиите на света. В името на жертвите. Задушавам между бедрата си света, който родих.” “Дойчес театър” може да се поздрави, че е ангажирал режисьор като ученика на Бено Бесон Димитър Гочев.