1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Постановка на Стефан Москов в Дармщадт

26 октомври 2004

Възторжени отзиви в германския печат за новата постановка на Стефан Москов - "Царят на елените" от Карло Гоци на сцената на държавния театър в Дармщадт.

https://p.dw.com/p/Aujs

Чудесно и щуро, наистина: онова, което представят на сцената бившият български асистент на Джорджо Щрелер и неговият екип, е толкова оригинално, толкова леко и ефирно и същевременно толкова взискателно и задълбочено. Под режисурата на Стефан Москов очарователната приказка на Гоци, в която става дума за любов, власт и загуба на идентичността, се превръща в сякаш наново и точно като за режисьора написана пъстра поредица от бързо сменящи се сцени - зрелищни, забавни, пълни с комизъм. Рядко друга постановка с такава невероятна изобретателност е демонстрирала какво вдъхновение може да се извлече от печатаното слово, пък и от хартията изобщо. Съставът е умело подновен и дигизирани с хартиени перуки и костюми, актьорите играят, преливащи от видимо удоволствие от играта, справят се удивително добре с трудната си задача да създават впечатление за лекота. В пиесата на Гоци лошият министър Тарталия /в ролята Хуберт Шлемер/ мечтае за трона на младия цар Дерамо /в ролята Матиас Фукс/, когото на свой ред очаква любовта на Анджела /в ролята Габриеле Дрешел/. Преди това обаче Дерамо трябва да изтърпи сгледата на 2748 невести, повечето от тях на име Люси и всички по на 17 години. Краят на това мъчение настъпва в мига, когато най-после събира избраницата си и вече нищо не може да му попречи да я вземе за жена. За зла участ Тарталя го омагьосва и превръща в елен, за да се възкачи най-после на трона и да заеме мястото му в брачното ложе. Любовта побеждава в крайна сметка, но краят за жалост е трагичен, поне в постановката на Москов. Разбира се, цялата история е плод на бялата, синя, червена, зелена и жълта магия, пардон, жълтата се е свършила, - на магията на Дурандарте /в ролята Филип Хунша/ и привлича с лъчезарната, пъстроцветна, елегантна режисура на Стефан Москов. Онзи, който е очаквал вярност към текста на Гоци, още в пролога се сблъсква с всевъзможни семиотични брътвежи за играта с тялото в пространственото му присъствие и двудимензионален образ, а именно писмеността. Най-удивително от всичко обаче е, че театърът на Москов не само владее тънкостите на интелигентното забавление, но и завладява.