Потърпевшите в България

След онзи доклад, който трябваше да предизвика порой от срам и оставки, а вместо това предизвика смешен правителствен бабаитлък, една моя позната, български лектор в европейски университет, се оплака: „Как ще събирам студенти по български? Освен да правя реклама с това, че сме единствените, на които не им пука от никакви европейски закони.” Тъжната ирония на това изречение е повод за размисъл. Може да изглежда очевидно, но очевидните неща са най-невидими, затова да го кажем директно.

В случая не става дума само за спирането на едни пари. Става дума за спирането на едно доверие. Знам, че у нас говоренето за доверие минава за тинтири-минтири, общи приказки и

замазване на европейски очи

Подозирам, че в Европа не е точно така. Тези, които броят само парите, скоро ще осъмнат с откритието, че спирането на доверието ще струва още повече пари. Статията със заглавие „Срам за България” във „Файненшъл Таймс”, както и всички останали по европейската преса, спират и много други намерения за инвестиции и средства. Така и няма да разберем колко. Но нека министър Орешарски си ги има наум или ги впише в някоя секретна графа.

Още нещо, ставащо все по-очевидно. Потърпевшите от този скандал не са само министрите в кабинета, министър-председателят или президентът. Ако те изобщо са потърпевши. Не са и само тези, които са си заложили главите да се занимават с дребно земеделие и животновъдство. Макар че ударът по тях ще е най-тежък. Бай Киро от Кърджалийските села и 30-те му овце ще преживеят много по-тежка зима заради спрените му 5 000 лева, които чака цяла година, отколкото спомоществователят Стойков от Перник, който може да изгуби 5-6-7 милиона. Или да ги върне с лека ръка като ресто на еврофондовете, отдето ги е взел.

Губещ е всеки българин

Губещ в различна степен е всеки един, който на въпроса откъде е, трябва да отвърне „от България”. Или направо „от България, с извинение”. Разбира се, преувеличавам. Защото дори да те посрещат по националността, изпращат те по това, което можеш и правиш. Но винаги остава един тъжен послевкус, нещо утаено от всички заглавия, в които България и корупция са думи, употребяващи се все по-често заедно. Влизащи в синонимна двойка, превръщащи се в стереотип. По ирония на съдбата, тъкмо когато шумно избираме я Мадарския конник, я розата за символ на България, символът сам пристигна с гръм.

И моята позната преподавателка все по-трудно ще намира желаещи да се занимават с езика и културата на такава странна страна. И

бабаитлъкът като рекламна стратегия

няма да свърши работа за пред Европа. Имаме примера на къде по-големи бабаити от нас като сърбите, да речем (усещам как нечие националистическо сърце недоволно хлопа при тази констатация) - и там не се получи.

Питам се само, дали когато покривахме критериите за членство в Европа, имаше и европейски критерии за провал. Оттам някъде идва голямото разминаване. Друг, нисък праг на чувствителност, други мерни единици за провал, друг опит на симулиране по време на социализъм, друго отношение към държава и собственост, останало от близкото минало... Всичко това Европа подцени. Затова и тя е потърпевша сега покрай българския случай.