Поуките от присъдата срещу Садам Хюсеин

Присъда - да, наказание - не? Багдадският тиранин все още не е изпуснал последния си дъх, ето че вече се дочуват протести. Ехото в арабския свят не би трябвало да учудва, тъй като Ирак е първата страна в Близкия Изток, която се опитва на базата на правото да разчисти сметките си с една кървава диктатура. Дали там се страхуват от проникването на недобри нрави в този автократически космос? Дори ЕС заявява в една смислена декларация, че установяването на истината и отговорността за извършените престъпления ще допринесе за националното помирение. Напомнянето на ЕС, че е по принцип против смъртното наказание и иска то да не се изпълнява и в този случай, е една политически коректна добавка. Тя обаче е формулирана много сдържано и трезво.

В Багдад така или иначе няма да се вслушат в поученията от Европа или откъдето и да било другаде. Условията, при които протече този процес, бяха достатъчно тежки – постоянни заплахи и опити за сплашване, поредица от атентати. С процеса срещу Садам обаче суверенната държава Ирак даде предимство на националното правосъдие, отказвайки се от несигурния международен вариант.

Как трябва да се подхожда с тираните, дали и как може да се прави разлика между обикновени престъпници и затънали в кръв държавни управници, не е съвсем ясно. Белград например реши да предаде Милошевич на Хагския трибунал. Това стана несъмнено под натиска на Запада, но също и със съзнанието, че осъждането на Милошевич в Белград би било невъзможно. С или без присъда Хитлер със сигурност щеше да бъде обесен, ако беше попаднал жив в ръцете на руснаците. Сталин умря в леглото си, Мао също, като и двамата се отърваха от правосъдието. Това не беше обезателно от полза за потомствата, тъй като бъдещи безскрупулни самовластници могат да решат да се държат по същия начин.

На мрачния грузинец все пак му бе потърсена сметка, макар и посмъртно, и повечето му статуи бяха разрушени, но култът към Сталин не е издъхнал окончателно. Само Ленин чака още своето обезправяване – ако изобщо се стигне дотам. Мао обаче, който е най-големият масов убиец в историята, си остава с непокътната репутация. Режимът в Пекин все още има нужда от него. Отговорът на въпроса “защо” е в пълен контраст с представите, които курсират на Запад, за икономическата сила Китай. Но проблемът рано или късно ще излезе на преден план.

Процеси като този срещу Садам са политически процеси. Нерядко това е демонстрация на правото на победителя – въпреки че в случая с Ирак победата все още е несигурна и съмненията в нея се изразят тъкмо от онези, които използват това понятие. Бунтът, включително и от името на Садам Хюсеин, ще продължи докато се намери вярната стратегия за смазването му. Едно прибързано американско изтегляне обаче няма да е верният подход.

“Политически” процес означава също, че от присъдата и нейното прилагане се очаква да допринесат за равносметката с миналото, за да може усилията да се насочат към бъдещето. Фактът, че първият етап на процеса срещу Садам бе доведен до край, е успех за иракчани. Те трябва да бъдат поздравени за това, а не критикувани.