По следите на евменидите

“Хора, братя, нека ви разкажа цялата истина.” С тези думи започва разказа си Макс Ауе, оберщурмбанфюрер от СС, юрист по образование, нацист по убеждение, високо култивиран хомосексуалист и масов убиец, който участва в планирането на холокоста, а след края на войната успява да си изгради нова идентичност във Франция и на стари години решава да сподели “как е било”. Макс Ауе е фиктивният главен герой, от чието име се води повествованието в написания на френски език роман “Добронамерените” на Джонатан Лител. Американският автор си е позволил нещо, което всъщност е толкова очевидно, че човек се пита как никой не се е сетил досега: той не описва действията и мотивите на един нацистки престъпник (което е правено вече безброй пъти), а си слага неговата маска, за да ни покаже отвътре как се чувства едно чудовище с човешки лик. Книгата излезе през 2006 във Франция, където досега са продадени 800 000 екземпляра, и бе отличена с двете най-важни литературни награди на страната. Успехът сред четящата публика и критиката бе изключителен: “Внимание – шедьовър” (“Нувел Обсерватьор”) или “Война и мир на нацизма” (Доминик Фернандес) бяха може би най-силните, но не единствените определения от този род. Романът на отраслия във Франция Лител се възприе също с голямо внимание в Испания и Италия, предстои излизането му и в Америка.
Кич и класика
Самият автор обаче неведнъж бе казвал, че истинското изпитание за неговото произведение ще бъде преводът и приемът му в Германия. Що се отнася до силата на отзвука, той може да бъде доволен: “Добронамерените” бяха посрещнати с публицистична офанзива на най-високо равнище, заглушаваща все още ечащото в ушите ехо от шумотевицата около “Хари Потър” и сравнима с дискусиите, разгорели се навремето около студията на Даниъл Голдхейгън “Драговолните помагачи на Хитлер”. Налице бяха и всички предпоставки за сензация: млад американец от еврейски произход влиза в кожата на един нацист и се опитва да обясни на германците - на френски - защо дядовците им са били такива зверове. Тази дързост обяснява необичайно силния отклик в Германия: още преди излизането на книгата в края на февруари всички големи вестници бяха публикували вече по няколко многоколонни рецензии, така че критиката си каза думата още преди читателите да са имали възможност за това. А “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” изненада читателите/”юзерите” си със специална “интернет-читалня” - дискусионен форум за романа на Лител.

Сигналът за началото на интензивната критическа фаза даде Франк Ширмахер (“ФАЦ”), един от най-влиятелните културжурналисти в Германия. За него Лител със сигурност не е Толстой, а книгата му не е шедьовърът на века, за какъвто я обяви “Монд”. “И все пак това е една голяма книга.” Голяма и студена – добавя Ширмахер, който въпреки възраженията си се оказа най-благосклонен към опуса от 1400 страници на американския писател.
Защото след него температурата на критическото недоволство започна осезаемо да се покачва. Според Кристоф Яр (“Нойе Цюрхер Цайтунг”) най-непростимото прегрешение на Лител е, че антропологизира въпроса за вината, като през устата на своя герой заявява, че всеки на негово място би постъпил вероятно по същия начин - тоест: да участва с убеждение в изтреблението на евреите, да убие собствената си майка, да чука сестра си, докато го чукат него, понякога преди екзекуция да разговаря с някоя от жертвите си на старогръцки и периодически да дезинфекцира префинения си дух с прочит на Платон, Хегел или Флобер. В едно интервю авторът заявява “Всички ние сме германци”, а в друго препоръчва холокостът да бъде “деюдеизиран”, с други думи приравнен към човешката природа. “В контекста на германската и европейската култура на спомена това представлява голяма стъпка назад – пише Яр. – Затова нека се надяваме, че романът на Лител няма да хвърли сянка върху колективната памет за нацизма и холокоста.”
Стратегическа провокация
Това – превръщането на холокоста едва ли не в древногръцка трагедия - е главното обвинение, което германската критика отправя срещу “Добронамерените”, така че забележките по адрес на авторовия стил (“канцеларска проза”) и възмутените възклицания “кич!” или “порнография!” остават на заден план. При това 40-годишният Лител е един изненадващо широко образован и мислещ човек, който е инвестирал в творческия си дебют години на задълбочено изучаване на литературата за нацизма, “интегрирайки източниците в романа си по един безпримерен досега начин” (Ширмахер). Според Ирис Радиш (“Цайт”) проблемът на тази книга, която тя нарича “стратегическа провокация”, е единствено в това как и с каква цел авторът използва своите умения и “свободата на литературата спрямо историята”: “Проблемът е в това, че Макс Ауе придава лустро на наследството на нацизма . . . Но защо ни е нужен един нацистки герой?” Аналогично мнение застъпва и друг рецензент на същия седмичник. Харалд Велцер пише, че разпенването, предизвикано от тази “скучна до смърт книга”, представлява “нов етап на заслепението от нацизма тъкмо заради начина, по който в нея се смесват исторически факти, насилствена порнография и интелектуално достолепие”. В последна сметка Лител не дава това, което обещава, или както прецизира Радиш: “Този роман не предлага решение на загадката защо нашите дядовци можаха да се превърнат в безмилостни убийци.”
Една опасна книга?

“Хора, братя . . . ” – германците не искат да бъдат братя на отказващия да се покае д-р Макс Ауе и да слушат отвратителната му изповед. Не само защото са “народът на престъпниците”, а защото в Германия дискусията за холокоста отдавна е надхвърлила разглеждането му като “паноптикум на извратеностите” (Велцер). Тук споменът и осмислянето на близкото минало са все още така актуални, а чувството за виновност сред германците така интензивно, че дори опитът на един американски евреин да свали историческата вина от тях и да я прехвърли върху Човека изобщо задейства автоматично рефлекса на отблъскването и отрицанието. Французите могат да си позволят да четат един роман за нацизма и холокоста просто като роман – не и германците.
Междувременно във Франция излизат вече книги върху книгата на Джонатан Лител. В преобладаващия хор на славословията рязко се откроява памфлетът на историка Едуар Юсон и философа Мишел Терешченко, “Самодоволните. Джонатан Лител и писанието на злото”. Те са категорични: книги като “Добронамерените” не бива да се четат, защото “не ни правят по-добри, а по-лоши”; и което е още по-опасно: такива книги “могат да вдъхнат нов живот на злото”. Евменидите, “добронамерените” богини на отмъщението, имат още работа.
Jonathan Littell, "Les Bienveillantes". Gallimard