1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Правителствената криза в Италия

25 февруари 2007

В Италия правителството се задържа на власт средно девет месеца. Това правило последва и премиерът Романо Проди, когато преди три дни хвърли кърпата. Президентът Джорджо Наполитано обаче отказа да приеме оставката му и подкани Проди да поиска отново вот на доверие от парламента. Коментира нашият римски кореспондент Грегор Хопе:

https://p.dw.com/p/AtKX
Джорджо Наполитано
Джорджо НаполитаноСнимка: AP

Италианският държавен глава не вижда друга алтернатива. Решението му да не приеме оставката на Проди и да го изпрати обратно пред парламента е последен опит за избягване на нови избори, които биха отклонили страната от чакащите решение проблеми. Освен това съвсем не е сигурно, че евентуални нови избори биха довели до промяна в съотношението на силите в парламента.

Във всеки случай не и при актуалната изборна система, която в края на мандата си бившият премиер Силвио Берлускони натъкми според собствените си интереси. Берлускони разполагаше с най-стабилното мнозинство в историята на Италианската република. Берлускони беше единственият италински премиер, който можа да управлява пълни пет години без прекъсване – единственият след Втората световна война. Но когато според анкетите видя, че започва да изостава драматично от противниците си, той реши да промени избирателното право.

Така възникнаха класическите италиански условия: съвсем малки партии, дори отделни депутати могат да решат съдбата на цяло правителство. Отделни депутати като например Марко Фолини. Сега този бивш заместник министър-председател на Берлускони става основна фигура, на която ще се опира Проди. Защо? Защото рано или късно ще последва наградата под формата на някой пост на държавен секретар например. Това е нещо напълно възможно в италианската политическа система.

Италианският парламентаризъм страда от самовлюбеността на главните си актьори. Това е причината, поради която лявоцентристката коалиция едва успява да сложи юздата на собствените си хора. Във всяка друга европейска страни политически противник като Берлускони би довел до установяването на желязна дисциплина в собствения лагер. Но не и при италианските левичари. Те са загрижени повече за собственото си политическо профилиране, отколкото за излизането с нови програмни идеи. От това положение се възмущава обаче само онзи, който не познава другата страна. Политическият персонал в Италия е доста нищожен. Затова не остава друго освен да се надяваме, че идната седмица Романо Проди ще успее да получи одобрението на парламента.

Трайно решение обаче е възможно само по пътя на изборна реформа, въвеждаща входна бариера, и на обединението на политическия център отвъд границите на сегашните партии. По този начин малките групи ще отпаднат от парламента и ще престанат да спъват работата на законодателното тяло. Само че това са само пожелания.