Правова държава ли е наистина България?

Когато гледам и слушам, как българската полиция действа в кризисна ситуация, като тази по време на протестите в Гълъбово, не мога да не си задам няколко въпроса. Например, доколко са живи старите инстинкти в системата на МВР, когато полицаите още бяха милиционери, дали наистина са минали 18 години от началото на промените в България и т.н?

Още в началото искам да изчистим въпроса за действията в рамките на закона. Вярно е, че МВР е силово министерство, което има право да прилага сила, когато това се налага за възстановяването на реда и сигурността. Вярно е и това, че гражданите от своя страна са длъжни да уважават разпоредбите на органите на реда и да изпълняват техните нареждания. Но не по-малко важно е, тези права на представителите на силовите органи да НЕ се тълкуват превратно, а силата да НЕ деградира до насилие. Затова трябва да отхвърлим всяка проява, носеща белезите на такава деградация, заедно с опитите, подобни недопустими за една правова държава действия да бъдат оправдавани с липсата на респект от гражданите към съответния държавен орган, в случая – на вътрешното министерство. Което ме подсеща за това, че можем да продължим горната поредица от въпроси и с този, доколко след 18 години преход и половин година като пълноправен член на ЕС България днес е действително правова държава?

Впрочем, напоследък тъкмо министерството, ръководено от Румен Петков, постоянно ни дава поводи да си задаваме горните въпроси. Ако днес това са действията на подчинените му при “овладяването” на протестите на миньорите от Марица-Изток, то вчера беше компроматът срещу лекаря, оглавил протестите в “Пирогов”, онзи ден – скандалът с подслушванията и т.н. и т.н.

По ирония на съдбата решението на Европейския съд за прекомерно високите права на вътрешния министър да разпорежда подслушвания излезе тъкмо в деня, в който в България избухна скандала за събираната неправомерно информация от служители на Националната служба за охрана и предоставяне и на президента Първанов. Макар и по друг повод – аферата “Филчев-гейт” - съдът в Страсбург се обяви срещу това, че в България министърът на вътрешните работи може да разпорежда подслушвания със специални разузнавателни средства, по изключение дори и без предварителна санкция от страна на съдебен органи. Според съда в Страсбург в България няма надежден контрол за това, какво се случва с веднъж събраната информация и с материалните носители, върху които тя се съхранява.

Ще кажете, и ще бъде вярно, че това определено е дефект на закона за СРС, а не на министъра, който е посочен в закона като отговорен за съхраняването и унищожаването на тази информация. Но не законът в крайна сметка решава, кога и каква информация да бъде използвана за политически или някакви други, напр. корпоративни цели. За да стане по-ясно, какви са мащабите на този проблем, ще припомня резултатите от разпоредената навремето от тогавашния главен прокурор Никола Филчев проверка за използването на СРС, след като стана ясно, че самият той също е бил обект на подслушване. Тя показа, че за 2 години - от 1999 до 2001 година са били издадени над 10 хил. разрешения за използване на СРС, като само в 269 случая събраната информация е стигнала до наказателен процес, и в около 100 случая - до съд. Т.е. цифром и словом само 1 % от тази информация е била използвана наистина за нуждите на правосъдието. Въпросът е какво става с останалите 99 %? И кой и как я съхранява, и по-важното – с какви намерения?

Но да се върнем към казуса в Гълъбово.

Полицейското насилие над протестиращите миньори е поредната нишка от цяла една поредица от институционални насилия по време на прехода в България и доказателство за това, че държавата често се изкушава да действа на ръба на закона. Ако се окаже, че това е опит за възстановяване на старите инстинкти и на един принадлежащ на историята модел на държавността, то прав е д-р Николай Михайлов, че арбитраж на такъв тип поведение ще бъде Страсбург. Аз само ще добавя, че исканията за оставка на министър Румен Петков ще продължат да нарастват лавинообразно.