Преглед на печата

На пръв поглед инициативата на председателката на опозиционния ХДС Ангела Меркел изглежда смела: в писма до християндемократическите партийни шефове, респективно правителствени ръкодители в Европа тя се застъпва за предоставянето на Турция на така нареченото от нея "привилегировано партньорство" - което означава просто, че тази страна не трябва да стане пълноправен член на ЕС. Само че в действителност позициите не са така черно-бели, така остри. Във всеки случай няма огромна разлика между едно вероятно ограничено членство на Турция в общността и едно "привилегировано партньорство".

Със същата тема се занимава и "Ди велт":

Европа и Турция трябва по някакъв начин да разкъсат спиралата от обещания и надежди, за да не се окаже застрашен ЕС като цяло. По турския въпрос, ЕС стана жертва на собствената си лъжовност - която все още вирее. В продължение на години в Берлин, Париж или Брюксел смятаха, че Турция никога няма и да се доближи до критериите за еврочленство; затова нямаше и нужда от обществени дискусии. Сега обаче, когато турците най-сериозно щурмуват европейските критерии, правителствата на страните-членки утешават своите скептични граждани с уверението, че Анкара щяла да е готова за членство едва след десет години. И освен това Турция щяла да стане мост към ислямския свят; геополитически и геостратегически Турция била просто незаменима за Европа. И двете твърдения, както датата, така и световнополитическата преценка, са чиста басня. Започнат ли веднъж преговорите, Турция ще влезе в ЕС много по-скоро, отколкото твърдят европейските правителства. А че приемането на Турция щяло да бъде позитивен сигнал към ислямско-арабския свят е повече фантазия, отколкото действителност. Поради 500-годишното османско господство, точно в арабския свят Турция е стигматизирана като колониална сила, дори ненавиждана. А членството в НАТО и близостта до САЩ и Израел дискредитират Анкара още повече в тази част на света. Докато не стане ясно в какво се състои за ЕС принадената стойност от членството на Турция, с Анкара трябва да се преговаря за всичко друго, но не и за членство.

Развитията в Ирак са повод за следния коментар на "Ханделсблат", с който приключваме днешния преглед на германския печат:

Не само в САЩ, но и в останалия свят междувременно започна един нов дебат: са ли американските войски в Ирак част от решението или по-скоро част от проблема? Ако президентът Буш продължи досегашния си курс, той може да очаква само засилване на терора. Тази работа няма да се оправи с въздушни бомбардировки по отделни гнезда на съпротивата. Освен това тези бомбардировки водят до ежедневни жертви сред гражданското население, и засилват още повече иракския антиамериканизъм. Ако пък числеността на американските войски бъде рязко увеличена и войниците хвърлени в ръкопашни улични боеве, това ще доведе до драматично увеличение на американските жертви. Това е отрова за предизборната кампания на президента Буш и неизбежно ще съживи виетнамския синдром, придружен от съответните шумни обществени дебати. Буш не може обаче да си позволи и да напусне Ирак: това би било признание за собственото му - и на Америка - поражение.