Преглед на печата

Встъпителното слово на новия германски федерален президент Кьолер пред Бундестага и предстоящия в Ирак съдебен процес срещу екс-диктатора Саддам Хюсеин са сред най-коментираните от германските вестници днес теми.

По първата от тях берлинският всекидневник ”Ди Велт” отбелязва следното:

”Хорст Кьолер отново бе изненадващ. Този път с тона си. Който очакваше тежка, опечалена реч от него, стана свидетел на едва ли не весела изява. Посланието му остана лапидарно: затънали сме дълбоко в тинята. Трябва спешно да излезем от нея. Обаче не бива да се побъркваме при това. Туй не беше хладната равносметка на някакъв главен контрольор на нацията, нямаше и театралничене, продиктувано от политически сметки. В случая един сериозен човек говори за сериозни неща по приятен начин. Обновяването на тази страна не бива да се превръща в мъченичество, не бива да е задача за най-старателните или пък даже наказателна акция. Кьолер още с първия си слежебен акт излъчваше едва ли не американски оптимизъм. А и много от ужасните сценарии бяха направо унищожени от него. Разбира се, че социалната държава е културно достижение. Разбира се, че и в икономиката се нуждаем от култура на умереността./.../ С първото си слово Кьолер успя в три насоки: да назове нещата с истинските им имена; да нахвърли необходимите усилия и по този начин да се издигне наистина над партиите. Не чрез фалшив консенсус и разпливчати контури, а чрез яснотата на собствената позиция: семейството, свободата, чувството за отговорност са неговите основни ценности в драматично променящие се свят. Какво още да се желае от този президент? Да съхрани жизнерадостния си тон, макар и времената май да загрубяват още повече.”

По същата тема: ”мюнхенският ”Зюддойче Цайтунг”:

”В отчасти едва ли не шутовската си встъпителна реч Хорст Кьолер наистина избори болестите, от които страда страната, така както обичаха да го правят и предшествениците му. Той го стори обаче без патос и показна загриженост – без скованост, би казал Ржоман Херцог. Несъмнено речта беше като поменник по всички актуални теми: Европа и преустройството на социалната държава, отношенията със САЩ и равноправието на жените, съдбините на Африка, реформата на федерализма, младите, старите и поколението от 68-ма, без да се изпуска вездесъщия призив към прелом – всичко беше изредено като зърната на броеницата, но работата е там, че проблемите не бяха изкаканизани. Кьолер е един още може би малко неумел, но хитроумен оратор, който не желае да копира мрачно-решителната риторика на преобладаващата съвременна политика."

Към втората основна коментарна тема днес: Саддам Хюсеин. Първо от вестник "Ханделсблат", излизащ в Дюселдорф:

"Правителството на Ирак е пред дилема: от една страна то трябва да убеди гражданите си, че ще накаже Саддам и неговиге палачи. Та нали в края на крайщата премиерът и министрите му още от сега искат да затвърдят шансовете си за заплануваните парламентарни избори. От друга страна страна Саддам и преди и сега разполага сас значителен брой привърженици, за които насилието е всичко друго, но не и чужда дума. А когато бившият президент използва като вчера изслушването пред трибунала, за да изформулира клеветнически тиради срещу американци и кувейтци, то това сигурно не е без да си направи сметката и да се опита още един път да мобилизира своите привърженици. Именно поради това съдиите трябва да избягват всяко впечатление, че действията им са продиктувани единствено от чувството за мъст."

И накрая – откъс от коментара на вестник "Тюрингер Алгемайне" от гр. Ерфурт:

”От Нюрнберг насам имаше достатъчно изключения, при които диктаторите се изплъзваха от правосъдието, независимо от това дали се казваха Пиночет, Иди Амин или ”Бейби Док" Дювалие. С Милошевич през 2002 год. трибуналът на ООН реши да постави ново начало. На подсъдимата скамейка в Хага трябваше да бъде и мястото на Саддам Хюсеин. Вероятно иракски съдия ще започне да разплита от 2005 год. злодеянията на продължилата 24 години диктатура на Саддам, тъй като САЩ не признават съда на ООН. Ако вече имаше иракска конституция и избрано правителство сигурно нямаше да има нищо, противоречащо на подобен национален процес. Защото накрая не бива да се създава впечатлението за акт на отмъщение от низки подбуди, както стана с екзекуцията на Чаушеску."